Чета си оня ден в кафенето, че пак гръмнали наше момче в Ирак. Чета и се чудя, ний ли грешно се молихме или Господ грешно ни разбра. Каквото и да кажа, има нещо сбъркано в работата, ама къде е това и министър Свинаров не може да каже по причина, че не го питат. Пък и така си е по-добре човекът, че знаеш ли какви ще ги изтърси. Ще се наложи после премиерът да ползва цялото си красноречие да замаже работата.
Докато чета, се сетих за случка, станала в наше село преди много години. Бай Гочо, напет и напращял ерген по него време, веднъж на панаира видял леля Съба, селско дете обичливо, както го е казал класикът, лична мома, седма на майка и татко. Гочо бил окомуш момче, а за момата се говорело, че била дашна, досущ като нашето правителство в момента.
Развързал Гочо пошчето с пари и му отпуснали края. То не било “ледено у фунийка”, “желта лимоната”, а за капак, две “кифтета с фурнаджийски `ляп”. Тръгнали да се прибират те, но в корията преди селото Гочо решил досущ като Международния валутен фонд (МВФ), че не може да си разпуска бадева кесията и поискал да материализират финансовите разходи в нещо твърде приятно, но не до там почтено по него време. Момата от хорски срам вреснала, ама Гочо я срязал с железен аргумент:
– К’во викаш, мари! Кът ‘еди кифтетата, що ни вика?!!
Че и нашата работа в НАТО на това ми прилича. Хем искаме да ядем “кифтета”, хем викаме. Само че тук нещата не се връзват. Защото момата е яла все пак нещо, пък нас ни, такова… Тъй де, само с голо обещание, че ще дойде ред и с “кифтета“ да ни хранят. Демек го отнасяме авансово с обещания в бъдеще време. Нещо, на което сме свикнали. Може би и заради това така става.
В събота край нашия блок стана инцидент. Намерил се наивник да излезе да прави пролетно почистване. Чел в местни вестници, че трябва да се включи в тази полезна инициатива. В резултат на тази му солова акция го треснала бутилка, хвърлена някъде от горните етажи. Не от недоброжелател. Рутинно. По навик. И после ще ми разправят, че в Кербала било опасно. Опасно е да се разхождаш около блока, в който живееш, даже и да си решил да почистваш. Особено, ако по това време се играе мач Левски-ЦСКА (Тъй и не можах да разбера какво значи това ЦСКА, ама май и те не знаят!).
От правителството пък обявиха, че на 6 и 7 май ще почиваме. Празници било. Гергьовден. Празници са били едно време. Сега е празник, ако успееш да си купиш пиле на грил. На този ден празнувала и войската. Че ний какво общо имаме с тази работа? Тя войската ни по миротворителни кампании из Косово, Афганистан и Ирак и ‘нам къде си още. Тука нищо не остана. Само Генералния щаб и министър Свинаров, за да обясняват къде, какво, как и защо е станало. По-право какво е станало научаваме не от него, ами от вестниците. Ама щом дават почивка, лошо няма, че колко кърска работа се е събрала. Тъй де, ний към Европа ли сме тръгнали или да лежим и мързелуваме?
Оня ден четох, че се вдигат цените на телефоните с има-няма четиридесет на сто. По моя груба сметка ми се полагат за седмица два телефонни разговора. Министър Василев ни успокои, че няма страшно.
И се сетих, че Йордан Радичков, лека му пръст, е писал за една булка, която веднага ставала много подозрителна, щом й кажели, че няма страшно. Било по причина, че колкото пъти й казвали: “Няма страшно, булка!”, винаги й се случвало нещо, дето не че е толкова лошо и още по-малко страшно, ама не е и за разправяне. А бе, кой каквото и да казва, жените по ги разбират тия работи. ‘Де има една приказка: “Не питай старило, ами платило!”. Независимо как.
