Винаги сме казвали, че българската история е пропита с кръвта на дедите ни, които копнеят за родината си и дават мило и драго за нея. В миналото ни има жертвоготовни родолюбци, чиито потомци днес сме ние. Убедени сме, че много от Вас са наследници на тези велики българи, чиито имена не са познати на историците.
Никола Петков Пушкаров е виден български учен природоизпитател и общественик, който през първата половина на ХIХ в., със своята съдържателна научна дейност, поставя основите на почвознанието в България. Роден е на 14 декември 1874 г. в Пирдоп, в семейство на известни родолюбци.
Дядо му е убит от турците за укриване на революционери. Баща му Петко Л. Пушкаров е виден общественик преди и след Освобождението, а брат му е бележитият български генерал Стоян Пушкаров.
Никола Пушкаров е член на рода Пушкарови, чийто потомци Стефан и Ина Райкови днес си спомнят делата на своите деди.
Никола Пушкаров получава първоначалното си образование в третокласното училище в Пирдоп. Бунтарският дух на дядо му и влиянието на директора от началото училище се проявяват у младия Пушкаров още през гимназиалния курс.
Той участва активно в ученически борби, редактира прогресивни ученически вестници и е делегат на ученическия конгрес в Казанлък. Преследван от властите, той е принуден да сменя последователно гимназиите в София, Севлиево, Пловдив, Търново, Варна, където през 1895 г. завършва.
Една година е учител в с. Мирково., Пирдопско, след което, през 1897 г., започва да следва естествени науки в Софийския университет. По време на следването си основава първото дружество на студенти естественици. Никола Пушкаров, заедно с някои свои колеги, е сред желаните лектори в работническите вечерни курсове и синдикати. През ваканциите Пушкаров организира научни екскурзии в Стара планина и Средна гора и се заема със задълбочени всестранни познания във всички области на природните науки.
След като завършва висшето си образование с отличен успех, е поканен да заеме чиновническа длъжност в Министерството на народната просвета. Той категорично отказва и изявява желание да се върне като преподавател в прогимназиалното училище в родния си град – Пирдоп.
Тук той развива богата педагогическа, културно-просветна и обществена дейност, с която спечелва сърцата и признателността на съгражданите си. Като учител в Пирдоп, а по-късно и в други градове в страната, той си създава авторитет на прекрасен педагог. Организира екскурзии за запознаване на учениците си с красотата на родната природа.
В Пирдоп Пушкаров допринася за засилването на прогресивната дейност на учителското дружество, което го избира за председател. Възобновява читалището, където организира редовни сказки с научен характер. Организира трудови инициативи за разширяването на сградата на читалището и за залесяването на голите склонове на околните хълмове.
През 1901 г. основава дружество „Орало“ – земеделско сдружение за взаимопомощ, което дава началото на Говедовъдното дружество и кооперирането на млекарското производство в региона.
През 1902 г. културният деец е извикан от Окръжния учителски съвет, за да отговаря за протеста, организиран с цел защита на учителските права. Вследствие на това е наредено да бъде преместен в Плевен, но това не сломява неговия вечен стремеж към правда.
Въодушевен от героичната борба на българския народ в Македония срещу турското робство, Пушкаров се посвещава на освободителното дело. При лична среща с легендарния Гоце Делчев изразява желанието си да се включи в борбата за свобода на поробения български народ в Македония.
След като получава насърчение от него, през есента на 1902 г. той пристига в Скопие и започва работа като учител по естествена история. Там редактира вестник „Освобождение“. Бързо се издига на ръководно място в борбата за освобождение и става председател на Скопския революционен комитет. Негова е заслугата в Скопската революционна мрежа да се включат много занаятчии, търговци и селяни.
Само че оръжието не достига за цялото население. В своите спомени за това време войводата разказва: „Тогава аз дойдох в София да взема динамит, бомби и 10-20 души опитни хора. Това беше през великденските празници. Върнах се назад с чета от 18 души като неин началник. В София стоях почти два месеца та се завърнах в началото на юлий. Бях служил войник преди да постъпя във военното училище при брата си, офицер, та все по нещо разбирах”. Четата на Никола Пушкаров пренася и 100 кг динамит и 200 бомби.
На 17 юли 1903 г. в Кратово се състои конгрес, на който присъства неговата чета и кратовската чета на войводата Диме Стоянов-Берберчето. Двамата войводи изработват план за въстание, в който, покрай другото, планират да хванат главния инспектор на Румелийските вилаети Хюсеин Хилми паша, който в това време обикаля из Скопско.
На 1 август четата на Пушкаров взривява жп линията Скопие-Солун при Новачани и дерайлира военна композиция с 32 вагона, превозваща войска срещу въстаниците в Битолско. На 3 и 5 август съответно, нападат лагера на турско отделение, което охранява моста на река Вардар и водят сражение с аскера във Ветърския манастир.
Няколко дни по-късно четата влиза в бой с турска войска и албанска потеря над Гюришкия манастир. На 20 август, притисната от преследвачите си, четата минава сръбската граница през Враня, където оставя ранените четници да се лекуват и усядат в Кюстендил.
Никола Пушкаров сформира нова чета, с която навлиза в Македония към Крива паланка, а през октомври след сражение в Прелесия разбира, че не може да проникне по-навътре в Македония, заради струпаната многочислена турска войска и се завръща отново в България.
Никола Пушкаров разбира, че докато турската полиция го издирва, няма да може да отиде повече в Скопие. Той започва работа като учител в Пловдив, а по-късно учителства в София.
През 1903 г. се отдава на учителска и обществена работа в гр. Видин. По това време Видин страда от голяма суша. Пушкаров провежда хидроложки изследвания и разработва проект за водоснабдяване на града от подпочвените води.
Общинският съвет обаче се отнася с недоверие към проекта и кани скъпо платен професор от Виена, който след извършените изследвания потвърждава мнението на Пушкаров и градът започва да се водоснабдява по проекта на учителя революционер.
През 1907 г. Пушкаров се мести в София, където развива своята публицистична дейност, особено в областта на почвознанието. През 1910 г. в сп. „Естествознание“ публикува статия, озаглавена „Образуване на почвата“. Това е първата статия в българската специализирана литература, която разглежда научно въпросите за почвата.
През 1911 г. по предложение на Пушкаров се създава Почвен отдел към Министерството на земеделието, на който той става началник на секцията. До 1914 г. ученият провежда редица проучвания и пише обстойни научни трудове. Същата година е изпратен в Германия със задачата да специализира почвознание.
През 1919 г., след като се завръща в България, е назначен за директор на Земеделската опитна станция, която по-късно по негово предложение бива прекръстена на институт, а секциите са превърнати в отдели.
По спомени на акад. М. Димитров Пушкаров води научна полемика с двама специалисти агрономи, единият от които е проф. Янаки Моллов. Моллов по-късно става министър на земеделието, увонлява Пушкаров и отнема земята, която последният е успял да осигури за построяване на института. Така самоотверженият учен е лишен, както от възможност да продължи своите научни трудове, така и от средства за преживяване. Това нещастие е последвано от още по-трагично – загубата на единствената му дъщеря.
За щастие през 1926 г. Пушкаров е върнат на работа в Земеделския изпитателен институт. Продължава да се труди с неуморен ентусиазъм и си поставя за цел да проведе цялостно изучаване на почвите в страната.
Години наред той кръстосва сам и със собствени средства равнините и планините на родината, изучавайки свойствата и закономерностите на почвите. Плод на този труд е създадената от него през 1931 г. първа подробна почвена карта на страната, която представлява крупно научно постижение. Той печата картата със собствени средства, придобити чрез заем от Ючбунарската популярна банка, който изплаща до края на живота си. През 1934 г. ученият бива повторно отстранен по политически причини, този път окончателно.
Така преждевременно пенсиониран, той се отдава на научните си занимания в домашния си кабинет, където работи до последния си дъх. Умира на 18 ноември 1943
г.
Приносът на Никола Пушкаров за българската наука обаче не е забравен. За делото и личността на големия учен свидетелстват създаденият от него институт по почвознание, който по-късно е обединен с Почвения институт на БАН. Този институт и днес носи името на основоположника на българското почвозание.
А родната му къща в гр. Пирдоп е превърната в къща-музей и е отворена за всички, които желаят да видят експонати от живота и дейността на Никола Пушкаров.
