Георги Измирлиев е роден на 21 април 1851г. в гр. Джумая, в многолюдно българско семейство със седем деца – Михаил, Андон, Сотир, Никола, Стефан, Георги и Еленка. Бащата на Георги – Димитър Измирлиев е почитан и уважаван търговец, активен участник в обществения и политически живот на гр. Джумая. Той е един от щедрите спомоществуватели и дарители за построяването на местната църква и училището.
Майката на Георги – Тона Икономова, произхожда от известен бунтовен род от гр. Берово, тя е сестра на видния възрожденски деец и участник в черковно-просветните и национално-освободителни борби на българския народ – Димитър Икономов-Рибнишкия поп. Корава и твърда българка, силна и винаги бодра, Тона създава уютна семейна среда и подхранва в многолюдната си челяд силни човешки добродетели. Първите чувства, които Георги ще изпита в себе си са повлияни именно от нея – чувството на милост и любов към хората, съпричастност към страданията на другите, чувството на безкрайна човечност. Да се прави добро, да бъдеш справедлив се превръща у Георги Измирлиев в най-висш принцип, който съпътства младия родолюбец до последния дъх.
Началното си образование Георги получава в родния град Джумая, където завършва с отличие четирите класа /1858 – 1862г./ на местното училище. От 1864 до 1867г. Измирлиев учи в прогимназията в гр. Сяр. Тук за първи път влиза по обстойно в допир с тайните на науката и човешкото познание. В прогимназиалното си обучение в гр. Сяр Георги проявява пословичните си качества – съвестност и трудолюбие, склонност към самодисциплина, изключителна скромност, стремеж към самоусъвършенстване и натрупване на нови знания. Младият Георги се увлича по историята и математиката, които се превръщат в негови любими учебни предмети, а извън учебните занимания чете със страст книги, доставяни от местния книжар Иван Драгостинов. Посредством Драгостинов жадния за знания млад човек се запознава и с поемата на Георги Раковски – „Горски пътник”, превърнала се в настолна книга за всеки по-буден българин.
Величавото минало на Българската държава, идеята за общонационална свобода и пламенния зов към въоръжена съпротива срещу вековния поробител оказват огромно влияние върху формирането и утвърждаването мирогледа на родолюбивия джумаец.Ръководен от стремежа да се усъвършенства и развива, Георги Измирлиев продължава образованието си в Цариград. В столицата на огромната Османска империя Георги постъпва /1871г./ на обучение в Главното българско класно училище, намиращо се в квартала Фенер, като стипендиант на българското благотворително дружество „Просвещение”, което издържа още около 20 ученици от Македония. Тук един от учителите и възпитателите на младия Измирлиев е видния български възрожденец Петко Р. Славейков.
Освен с изучаването на трудния учебен материал, Георги Измирлиев за първи път се запознава и с идеите на Апостола на българската свобода Васил Левски. Същевременно Георги Измирлиев става свидетел и на последните усилия, положени от българските представители в Цариград, за разрешаване на църковно-националния въпрос, а именно получаване ферман за учредяване на независима българска църква /1870г/.
И в Цариград както навсякъде където учи Георги Измирлиев се отличава като добър и прилежен ученик, именно поради това обстоятелство, след успешното завършване на учебния процес той е задържан в Цариград и назначен за учител в българското основно училище, в квартала Айнал-чешме /1871-1873г./. Проявил се като добър педагог и специалист, Измирлиев преподава и в откритото за възрастни неделно училище /от 1872г./. Своевременно се включва и в обществения живот на българската колония в турската столица, както и в културните прояви на благотворителното дружество, сътрудничи на българските възрожденски вестници, излизащи в столицата на Османската империя и пр.
В Цариград Георги Измирлиев окончателно решава да се посвети на освободителната кауза, с перо в ръка като учител и с оръжие, като специалист във военното дело с оглед нуждите на въоръжената борба.
Това съдбовно решение е повлияно от призивите на Васил Левски сред българската патриотична младеж за военна подготовка и образование с цел да бъде максимално добре подготвена и полезна в борбата срещу вековния угнетител. След много усилия, молби и ходатайства ръководен от благородния порив да бъде полезен на род и Родина през 1873г.Георги заминава за Одеса и постъпва във Военното пехотно училище. В края на 1874г. след успешно взети годишни изпити Георги Измирлиев преминава във втори курс и получава звание „юнкер” на Одеското военно училище. На военен стаж е зачислен в 59 Любенски пехотен полк. Във военното училище Георги Измирлиев учи до срещата си с Христо Ботев през 1875г., който е натоварен от БРЦК със задачата да набави средства за оръжие и да привлече военни кадри за предстоящото в България въстание. Измирлиев приема с пълна готовност отправената покана от пламенния поет и революционер да участва във военната подготовка и провеждането на самото въстание. Впечатлен от интелигентния и ентусиазиран млад човек, на страница 8 от личното си тефтерче Ботев записва: „Георги Дим. Измирлиев, юнкер в Любенском пехотном 59 полку, в Одессу”.
През 1875г. Георги Измирлиев напуска Военното училище в Одеса, за да помогне на отечеството си в един от най-съдбоносните за него мигове. В писмо до Георги Обретенов Измирлиев разкрива своя дълг и призвание: „Мисъл имам такваз: да помогна, или по-добре да кажа, да принеса пред народний си жертвеник длъжната си част”.
Георги Измирлиев заминава за Румъния, където се поставя на разположение на ръководителите на българската революционна емиграция, а именно Панайот Волов, Стоян Заимов, Никола Обретенов, Никола Славков, Георги Бенковски, Стефан Стамболов и др. В Гюргево участва пряко в заседанията на Централния революционен комитет, който взема историческото решение за вдигане въстание в България през пролетта на 1876г. Гюргевският комитет разделя българската територия на революционни окръзи и избира апостоли за всеки организационен район.
Георги Измирлиев е определен за военен ръководител и помощник-апостол на I-ви Търновски революционен окръг, с главен апостол Стефан Стамболов.
Вестта за преждевременно обявеното въстание в ІV-и революционен окръг пристига и в Горна Оряховица. Тук на 25 април се провежда окръжно събрание, на което присъстващите апостоли решават на 28 април да последват панагюрци. Георги Измирлиев разработва оперативно-стратегическия план за действие. Основен момент в него е сформирането на две чети, които да блокират Шипченския и Твърдишкия проходи и отрежат достъпа на турските войски от Южна към Северна България. За главни войводи на четите са избрани Георги Измирлиев и поп Харитон.
На 13 януари 1876г. Измирлиев преминава през заледения Дунав при гр. Русе, престоява няколко дни в дома на баба Тонка Обретенова, снабдява се от местния комитет с турско тескере и преоблечен като търговец на кожи, се насочва към определения район и пристига в Търново. Междувременно по организационни и стратегически съображения за главен център на Първи революционен окръг е определен гр. Горна Оряховица.
В продължение на три месеца, Георги Измирлиев развива голяма организаторска дейност в Търновско, Горнооряховско и в други райони на Първи революционен окръг. Основава нови революционни комитети, възстановява и укрепва старите още от времето на Васил Левски, привлича съмишленици за освободителното дело, прилага на практика големите си познания във военното дело, обучава на стрелба с оръжие съзаклятниците, прави оглед на района и набелязва стратегически удобни места за водене на военни действия.
В писмо до Петър Пармаков Георги Измирлиев пише: „Навсякъде съм известен, Офицерина. Тук все особена важност има военния человек, много влияе на хората….А че си гладен по цели дни, сиреч не си виждал хляб, а с въздух си се хранил, че си бил без парапул /стотинка/, това го много добре знам, защото и аз съм го изпитвал и изпитвам, но това е за народността…”
В успешната си апостолска дейност Георги Измирлиев се опира на местните революционни дейци: Иван Панов – председател на Горнооряховския комитет, братята Сидер и Вичо Грънчарови, Георги Бошнаков, пристигналият от Одеса Петър Пармаков и много други, обединени от голямата идея за национално освобождение, а ханът на Маньо Тодоров в гр. Горна Оряховица се превръща в тайно средище на комитетските дейци в окръга.
В хода на организационната и пропагандна дейност, с цел по-голяма конспиративност в работата Георги Измирлиев използва няколко псевдонима – Русеще, Пенчо Радев, Офицерина, Бойков, но най-известно прозвище, с което остава завинаги в българската история е Македончето.Вестта за преждевременно обявеното въстание в ІV-и революционен окръг пристига и в Горна Оряховица. Тук на 25 април се провежда окръжно събрание, на което присъстващите апостоли решават на 28 април да последват панагюрци. Георги Измирлиев разработва оперативно-стратегическия план за действие. Основен момент в него е сформирането на две чети, които да блокират Шипченския и Твърдишкия проходи и отрежат достъпа на турските войски от Южна към Северна България. За главни войводи на четите са избрани Георги Измирлиев и поп Харитон.
Голямото желание на Георги Измирлиев-Македончето да се сражава с оръжие в ръка срещу вековния поробител не се осъществява. В разгара на трескавата подготовка за предстоящото въстание, след предателство революционната мрежа в района е разкрита.
По предварително разработения от апостолите план една част от въстаниците, предвождани от Георги Измирлиев се събират в къщата на баба Панталейца. Тук обличат въстанически дрехи и развяват знамето.
На 27 април къщата на баба Панталейца е обсадена от турски части и започва бой. Георги успява да изведе хората от обкръжението и да се укрият в съседните къщи. Георги Измирлиев и Иван Панов се настаняват в дома на баба Кирияка, но и тук са открити и обсадени. Турците нахълтват в дома и залавят Измирлиев и Панов. Оковани във вериги те са закарани в Търновския затвор, а после съдени от извънреден турски съд. Пред съда Измирлиев се държи доблестно и мъжествено и категорично отказва да сътрудничи на турската власт.
Поради това турският съд осъжда Георги Измирлиев като един от главните организатори на бунта, на смърт чрез обесване.
На 28 май 1876г. в гр. Горна Оряховица присъдата е изпълнена. Притежаващ изключително самообладание и присъствие на духа, дори и в тези съдбоносни минути, Георги Измирлиев сам си слага въжето на шията с думите: „Колко сладко е да се умре за свободата на Отечеството”.
На лобното място на героя, по-късно е издигнат паметник. На 18 октомври 1891г. е положен основния камък на паметника, построен от жителите на гр. Горна Оряховица в чест на Георги Измирлиев-Македончето, пожертвал живота си за свободата на Отечеството. Паметникът, в чийто основи са положени тленните останки на благородния апостол е окончателно завършен и открит на 6 септември 1910г.
Големия родолюбец и доблестен апостол родом от гр. Джумая увисна на бесилото едва навършил 25 години. Той не успя да дочака освобождението на своето свидно отечество през 1878г., но даде своя голям принос за осъществяването на най-крупната проява на българското националноосвободително движение до Освобождението – Априлското въстание от 1876г.
