Единствени засега открити спомени за училището през 70-те години на ХIХ четем в мемоарите на Руси Коджаманов, озаглавени „Биографически бележки” . Препис, направен от внука му Людмил Коджаманов, беше дарен на музея в Търговище от Росица Коджаманова, също внучка на Руси Коджаманов. Людмил Коджаманов е записал, че е дарил оригиналния ръкопис на Р. Коджаманов със спомените за Вардун, на читалището в същото село, по време на родовата среща на Коджамановия род през 1988 г.
Из „Биографически бележки”
Образование
Първоначалното си образование получих в село. Нашето село има доста хубаво училище още от турско време. В туй същото здание и сега се учат селските деца. Не помня коя година са ме завели на училище. За всеки случай е било няколко години преди Освобождението. Първият ми учител се казваше Сава Поп Янакиев от село Бебрува /дн. с Беброво, Великотърновска обл./. Още на първия ден ми написаха буквите на дебела кора. Някои имаха буквите написани на дървен помяник /панакида/. На пясък не сме писали. Имахме табла – черна дъска, а всеки ученик си имаше и плоча. След време най-много знаех да чета на черковните книги – по славянски. Бях се научил да чета Апостола, да пея в черква. Бях в къщи на голяма чест – когато ще чета Апостола, баба Коджаманка най-рано ще иде на черква него ден, че внука й ще чете Апостола.
Нашите селяни са набожни хора. Неделен ден пълна е черквата, а в големи празници стоят и в двора, понеже черквата не ги събираше. Някои черковни молитви от 4-5 листа знаех наизуст и без книга ги четях. Баща ми се гордееше с мене, защото много селяни постоянно му гъделичкаха честолюбието, че имал учено момче. Селският бакалин Вълчо, от Джумая, където се срещне с баща ми му прави предложение да ме даде да му водя хесапите /сметките/ и баща ми ме дава за 6 месеца – за 200 гроша. Туй ми беше първата служба. От няколко места баща ми получаваше предложение да ме даде за даскалче. Помня, веднъж сме в Джумая на пазаря. Един познат на баща ми, абаджия, като ни видя, каза: ”Разгеле, батю Стойчо, вчера дохождаха от село Алванкюи първенците да ми поръчат за едно даскалче. Твоето момче било за тая работа монасип /подходящо/, я влезте в дюкяна!“ Познатият на баща ми веднага снема от абаджийската си лавица един турски дивит, дава ми един плайваз /молив/ и една жълта халваджийска хартия и ме подлага на изпит: „Пиши сега един ракам /задача/!” Аз писах, писах, абаджията взе хартията от мене, влязоха с баща ми в една стая, приказваха нещо. Чух от баща си няколко думи: „3ер момчето си е малко още за даскалче!“
Отиването ми в Шумен да следвам
Последният ми учител в село Дончо Труфев често ни говореше, че за да се изучим по-добре трябва да идем в Шумен. Дончо и той там се е учил. Друг град с по-добро училище близо около нашето село нямаше. Моите очи бяха вече към Шумен, но как да стане туй? Баща ми средства няма! Имаше от нашето село едно момче – Коста Шекеров, което слугувало в Шумен при един человек, който го пращал на училище. Това аз научих и постоянно молех баща ми да ме заведе в Шумен да се уча и аз по същия начин. Един ден вече баща ми се съгласи и ме поведе за Шумен. Каква неописуема за мен радост!
Така започва пътят на вардунското момче, което по-нататък ще даде свой принос към музикалната култура на страната ни, и неговото име ще се споменава като ръководител на първия смесен хор, който участва в богослужение. И надмогва догмата „жените в църква да мълчат.”
По-подробно за Руси Коджаманов и неговите „Биографически бележки”:
Аврамова, Св. „Биографически бележки” на Руси Коджаманов – емоционален щрих към историята на българската музикална култура. В: Известия на Старозагорския исторически музей, т. IV. Личността в историята, Ст. Загора, 2011,16-30.
http://www.rodina-bg.org/izdania/lichnostta_v_istoriata.pdf
Светлана Аврамова
гл. уредник в РИМ – Търговище
