„Бройте три дни от тая вечер и на четвъртия ден бъдете сигурни, че ние със знамето ще сме в София. А при най-лош случай нито ний, нито знамето няма да попаднем в чужди ръце“ – Клетва на групата за спасяване на бойното знаме на 1-ви пехотен софийски полк пред командира си полковник Велизар Лазаров.

В началото на април 2021 г. се навършват 80 години от смъртта на генерала от пехотата Велизар Лазаров, виден български офицер, военачалник и председател на Съюза на запасните офицери. Изпълненият му с премеждия живот е тясно обвързан със столицата на България.

Велизар Манолов Лазаров е роден на 8 септември 1868 г. в семейството на софийския просветен деец и поет Манол Лазаров. Бащата на бъдещия офицер учителства в София, Ловеч, Етрополе и Брезник и е част от борбите за българска църковна независимост. Като съратник на Васил Левски той се включва в дейността на Ловешкия таен революционен комитет и взима активно участие в подготовката за всеобщо въстание в пределите на българските земи.

Още от малък Велизар Лазаров е възпитаван в патриотичен дух и винаги готов за саможертва. След Освобождението на България от османско владичество бъдещият генерал учи в Софийската гимназия. С избухването на Сръбско-българската война през 1885 г. 17-годишният ученик прекъсва образованието си и се записва в редовете на доброволческите легиони, с които взима участие в защита на родината. След края на войната и завършването на гимназиалното си образование В. Лазаров се записва да учи във Военното на Н.В. училище в София. На 18 май 1889 г. той завършва военно си образование и е произведен в чин подпоручик. Почти през целия си живот българският генерал живее в София и е неразривно свързан със софийските войскови подразделения, в които служи като младши офицер, ротен, дружинен, полкови, бригаден командир и началник на дивизия.

През 1912 г. избухва Първата балканска война (1912-1913), в която майор В. Лазаров участва като командир на 3-та дружина в 14-и пехотен македонски полк от състава на 7-а пехотна рилска дивизия. Заедно с поверената му част той се сражава при Царево село, Кочани, Радовиш, Балджа, Айватово и стига до Солун. От април 1913 г. дружината на майор Лазаров e единствената българска част, разквартирувана в морския град. В началото на Втората балканска война (1913) враждебното отношение към нея се засилва. По обяд на 17 юни 1913 г. дружината е нападната от части на 2-ра пехотна гръцка дивизия. По улиците на града се водят ожесточени сражения между пръснатите български взводове и гръцките войски, които продължават и през цялата нощ. Сутринта на 18 юни майор Лазаров е принуден да сложи оръжие и българските войници попадат в заложничество. Дружината, заедно със своя командир са откарани в крепостта Паламиди в гръцкия град Нафплион, където престояват до 3 октомври 1913 г., когато са освободени.

В началото на Първата световна война (1915-1918) подполковник Лазаров е комендант на София, а от март 1916 г. е назначен за командир на 1-ви пехотен софийски полк. Заедно с него се сражава срещу румънците в Добруджа и успява да постигне победи при Тутракан, Паракьой и Черна вода. При обсадата на Тутраканската крепост лично командирът на полка повежда застрашените от обкръжение войниците от 16 рота в атака с възглас „напред, на нож“, представяйки се за техния нов ротен командир.

Генерал Велизар Лазаров приема тържествения марш на героите от 1 пехотен Софийски полк с офицерите от щаба на славната и непобедима 1 пехотна Софийска Желязна дивизия, 1917 г. кота 1948, Битоля, Македония.

След победния марш на полка в Добруджа, той е прехвърлен на Южния фронт, където води ожесточени сражения срещу съглашенските войски, отбранявайки кота 1248 и спирайки противниковото настъпление. На 15 септември 1918 г. войските на Антантата успяват да осъществят пробив при Добро поле и полковник Лазаров получава заповед заедно с полка си да се изтегли към Тетово и Скопие. Въпреки изминатите десетки километри, българските войници не успяват да се завърнат в родината и попадат в заложничество. За втори път българският офицер трябва да понесе тежките изпитания на пленничеството. По негово разпореждане е организирана група за спасяване на бойното знаме, което посреща войниците на полка след завръщането им от заложничество в София на 17 ноември 1918 г.

След приключване на Първата световна война генерал-майор В. Лазаров е назначен за командир на 1-ва пехотна софийска дивизия (1919-1921). В годините между 1921 и 1923 г. той е уволнен от армията, но след превратът срещу правителството на БЗНС е върнат като началник на Софийския гарнизон, на чиито пост остава в продължение на 6 г. По време на атентата в църквата „Св. Неделя” на 16 април 1925 г. генерал Лазаров е сред българските офицери, които отдава почит на убития генерал от запаса Константин Георгиев. Заедно с военния министър генерал-лейтенант Иван Вълков, макар и ранени, успяват да стигнат до Военното комендантство и взимат мерки столицата да бъде блокирана.

През ноември 1929 г. В. Лазаров е произведен в чин генерал от пехотата и уволнен от армията.

Ген. Велизар Лазаров, председател на БОК

Ген. Велизар Лазаров, председател на БОКНа 16 ноември с. г. той е избран за председател на Българския олимпийски комитет, под чието ръководство се реализира идеята за Балканска олимпиада (балкански комплексни игри), която се провежда в София през септември 1931 г. Година по-рано българският офицер се присъединява към движението за образуване на кооперация „Родно радио“, основоположник на БНР, която реализира първите радио излъчвания през месец юни. Генерал Велизар Лазаров напуска този свят на 6 април 1941 г. За неговата кончина се съобщава по Радио София и във вестниците Мир и Отечество.

За своята военна и гражданска служба Велизар Лазаров е награден с военния орден „За храброст“ ІV ст. 2 кл., орден „Св. Александър“ І ст., орден „За военна заслуга“ 5 кл. и др.

 

sofiahistorymuseum.bg

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Оставете вашия коментар тук:
Въведете име