В последно време като чуя за празник, и почвам да се оглеждам и ослушвам в очакване да стане нещо. Лошо, разбира се, то на нас ако ни се случи нещо хубаво, после ни излиза през носа.
Осъдиха наши медици. На смърт. Тук вече работата е сериозна. Според либийският съд заразили четиристотин деца със СПИН. Ама дали е така, никой не казва. Важно е да има виновен и да се успокоят народните маси. Тази песен сме я слушали, а някои даже и са я пяли, ама сега скромно мълчат. От тук насетне ще очакваме в демократична Либия тежката си дума да каже Кадафи. Позната демокрация. Толкова години живяхме в нея, знаем я. Само да го случим на кеф. Да е спал добре и да си е изпил кафето.
Сега стана ясно защо по Костово време ни съветваха да си траем и да не го сърдим, ама като не слушаме. Преклонена главица сабя не я сече, бе, джанъм. Това поне го знаем. Пък и като ни погледнеш, и ни личи. Що ни трябва да вдигаме гюрултия? Тоз щял да ни помогне, оня щял да се застъпи. Чужда ръка гръб не чеше, тъй знам аз, ама Пасито изглежда не го знае.
По този повод се сетих за един случай. Осъдили Киркор на смърт. Като негов пръв приятел Гарабед почнал да го утешава:
– Не се притеснявай, Киркор, има и по-страшно.
– Какво по-страшно, бе, Гарабед, утре ще ме бесят.
– По-страшното е, мен ако ще бесят – обяснил му кратко и просто Гарабед.
Без коментар.
Като стоя и мисля, почвам да си задавам въпрос: “На какво трябва да осъдят наши политици, заради които близо милион деца се затриха по чужбина?”. Вярно, живи, здрави, щастливи са, доколко може да е щастлив емигрант, ама нас какво ни топли тая работа. Раждат си децата в чужбина, работят и творят в чужбина и се връщат от време на време у нас, да се уверят за сетен път, че не са сбъркали като са заминали. Ама дори и да ги осъдят, тя у нас смъртната присъда е забранена. Макар като се замислим, въпреки че е забранена, излиза – сме осъдени. Всички. Бавно и сигурно. Май в джамахирията е по-хуманно. Раз и те приключват.
Бре, какви черни мисли ме налегнаха. Още малко и ще почна да завиждам на нашите хора в Либия. Уж панаир, уж празник, пък то. Ама от къде да ти дойде нещо по-светло?
Оня ден тръгнахме с приятел към ресторант “Борово око”. С ясно намерение за по бира с цаца по случай панаира. Да, ама дъжд ни хвана малко преди изложението. Я, викам му, да влезем. Хем ще разгледаме, хем ще изчакаме да спре дъждът. Влизаме вътре, ходим, бродим, не спира и не спира. Гледам през витрините, навън хората се разхождат спокойно. Гледам към тавана – тече.
И се сетих за един президент на сергия, които умувал дали като спечели да закърпи брезента или да закърпи брезента, че да почне да печели. Накрая продал сергията, защото докато умувал… Рискове на бизнеса, макар в случая бизнесът да няма нищо общо. Чисто и просто поредният пишман строител, близък до определени кръгове в общината, си прибрал парите за ремонт.
Вярно, ремонтът се губи, но пък и парите се губят. Ей ти, уравнение с две неизвестни. Не знам само в прокуратурата дали се занимават с уравнения или само със събиране, умножение и деление. Пропускам изваждането, защото…
Оня ден пък прочетох, че щели да вдигат цената на ичкията. На тия хора не им ли е ясно, че щом народът спре да ходи по кръчми, те трябва да си ходят? Знаеш ли какво мисли тавряз човек, който си е седнал в къщи и се чуди какво да прави, пък му се пийва, че две не види?
Почва да вижда други едни работи и се създава ситуация. Каква по-точно в историята го пише. Ама като не четат. Догодина избори идват, бе, аланкоолу, на тавряз глава, кой ще ви избере отново? Сигурно въобще са я отписали властта, ама нас защо? Дано поне времето е хубаво. То у нас освен от времето, от другаде нищо хубаво не може да очакваш.
