Днес се навършват 110 години от смъртта на генерал Иван Цончев – изтъкнат български офицер, започнал военната си кариера още от Българското опълчение, деец от първата редица на македоно-одринската освободителна борба, фактически лидер на Върховния комитет, участник в две войни и две въстания. На погребението му през 1910 г., организирано с държавна субсидия и почести, присъства лично цар Фердинад, надгробното слово е прочетено от Стоян Михайловски, траурната процесия се ръководи от Софийския митрополит Партений, пред тленните останки на покойника дефилират пехотна дружина, конен ескадрон и артилерийска батарея от столичния гарнизон, а зад тях следва хилядно множество на граждани, военнослужещи и ръководители и дейци на освободителното дело без разлика на фракции, течения и групировки. Днес, точно сто и десет години след смъртта на този заслужил българин, нито една държавна или обществена институция не намери за необходимо да организира официално честване или поне скромно възпоменание във връзка с годишнината.

Мерило за добродетелите на един народ е неговото отношение не само към живите, но и към мъртвите. По отношението на нацията към своите заслужили дейци и по състоянието на гробищата и гробовете може безпогрешно да се разпознае равнището на националната култура и да се постави точна диагноза на обществения морал. Костите на Левски и гробът на Вапцаров свидетелстват, че немарата към тленните останки на строителите на държавност и култура ни съпътства през всички епохи. Житейският път и съдбата на генерал Цончев разкриват и друг едновременно странен и тъжен парадокс на нашето национално битие: жертва на обществената амнезия или политическата конюнктура най-често стават тъкмо българските воини – хората, които по призвание и дълг буквално са отдавали живота си за България.

Генерал Иван Стефанов Цончев е роден на 19 август 1859 г. в Дряново. (И до днес в някои издания като година на раждане погрешно се сочи 1858 г.). Биографията на бъдещия генерал започва от 8-ма дружина на Българското опълчение в Руско-турската освободителна война през 1877-1878 г. Още тогава младежът ясно вижда с какво ще бъде най-полезен на младата българска държава и без колебание избира военното поприще. Така записва името си в историческия първи випуск, наречен още и „генералски”, като се нарежда до Никола Генев, Васил Кутинчев, Радко Димитриев, Стефан Паприков, Рачо Петров и десетки други негови връстници от едно и също поколение, оставило трайна следа в историята на българската армия от деня на нейното създаване до героичната епопея във войните за национално обединение през 1912-1918 г.

Цончев като млад офицер

В следващите десет години Иван Цончев прави главоломна военна кариера и от подпоручик и командир на взвод се издига до полковник и командир на полк. Впоследствие неговите бивши другари и първи биографи ще напишат, че такава стремителна кариера била присъща само за френската революционна армия на Наполеон Бонапарт. Всъщност подобно служебно израстване тогава е нещо обичайно за българската армия и за България въобще. На годините на Цончев, а дори още по-млади, са не само неговите колеги офицери от войската, но и ръководителите и дейците на македоно-одринското освободително движение. Млади са държавниците, младите са писателите, млади са учителите. Изобщо българската нация тогава не само е млада физически – и духът и е млад, дързък и целеустремен. Показват го на дело и на целия свят Съединението и Сръбско-българската война през 1885 г.

Цончев участва в Сръбско-българската война – „Войната на капитаните срещу генералите” – като капитан и командир на дружина в 7-ми пехотен Преславски полк. Дружината на Цончев се откроява със своята твърдост и решителност в тридневните боеве на Сливнишката позиция на 5, 6 и 7 ноември. В последния победен ден, когато в разгара на боя обикаля позицията на своите роти, за да им вдъхва кураж, вражи куршум го пронизва в гърдите. Тежкото раняване не му позволява да сподели триумфа на 7-ми Преславски полк, който преследва и громи сърбите чак до Пирот, но когато раната заздравява, на гърдите му е закичен първият орден „За храброст”.
През 1886-1887 г., когато намесата на руската дипломация, военния преврат и детронацията на княз Александър І предизвикват остра политическа криза в България, Цончев отново се оказва под прожектора на историята. Неслучайно името му се споменава в книгата на Симеон Радев „Строители на съвременна България” във връзка с ролята на Шуменския гарнизон в събитията около преврата и контрапреврата. Младият капитан и герой от войната твърдо се изправя срещу клетвопрестъпниците, увлича с примера си останалите офицери и поставя Шуменския гарнизон, един от най-големите в страната, на разположение на временното правителство на Стефан Стамболов.

Цончев (в средата прав) с други офицери

През 1889 г., само на 30-годишна възраст, Иван Цончев е произведен подполковник и поема командването на 2-ри пехотен Искърски полк. На следващата година е назначен за командир на 6-ти пехотен Търновски полк н София. Това е важно стъпало в неговата военна кариера, произтичащо от особеното място, което полкът заема в българската войска – лично под шефството на княз Фердинанд. През 1895 г. Цончев е произведен в звание полковник, а на прага на новото столетие е назначен за командир на 2-ра бригада на 6-та пехотна Бдинска дивизия във Видин, комендант на крепостта и началник на гарнизона.

По това време Иван Цончев тъкмо е прехвърлил 40-те. На тази възраст, с опита от две победни войни и с дълъг строеви стаж, окичил гърдите си с 12 ордена и медала, преминал всички стъпала на военната йерархия – от взводен и ротен командир до командир на полк и бригада, със стаж в руската войска и със служебни командировки във Франция и Италия, пред него се открива перспективата на едно възходящо развитие, което би могло да го отведе до най-високите етажи на българската войска. Той обаче предпочита другото не по-малко престижно и също толкова рисковано поприще на епохата – борбата за освобождението на Македония и Одринска Тракия. На 1 февруари 1901 г. неочаквано за мнозина Цончев се уволнява със старшинство и със звание генерал-майор се включва в македоно-одринското движение.

Генерал Цончев (в средата) с четата си.

И на това поприще генерал Цончев прави същото стремително изкачване до най-високите върхове. Още като командир на 6-ти пехотен Търновски полк той участва в създаването на Тайните офицерски братства, после става подпредседател на Върховния комитет в София и всепризнат лидер на македоно-одринското движение в страната, участва в Горноджумайското въстание през 1902 г. и Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г., ранен е втори път в дебрите на Пирин, бързо се възстановява, възстановява и офицерските братства, пътува из европейските столици да отстоява българската национална кауза, опитва се да върне идейното и организационното единство на освободителното движение, участва в полагането на основите на Съюза на запасните офицери в България през 1907-1908 г. Това е и последната му изява на общественото поприще.

Чета на Иван Цончев през Илинденското въстание

Последните две години от своя живот генерал Иван Цончев прекарва в Софийската дивизионна болница, където води битка с тежка и нелечима болест. Когато на 16 декември 1910 г. завинаги склапя очи, малцина дори от най-близките му сподвижници знаят, че генералът, който приживе командва пехотна бригада, вдига въстания в Македония и смущава спокойствието на европейската дипломация, не е оставил нито лев и дори погребението му е платено с държавна помощ. Всичко, което е притежавал, генерал Цончев е давал само за освобождението и обединението на българския народ – заплата, кариера, здраве, име, собствения си живот.

Една народи мъдрост гласи: „Не е умрял този, който е погребан; умрял е този, който е забравен”. Генерал Иван Цончев и българските воини, които дадоха живота си за своята родина и днес нямат дори гроб, трябва да имат поне място в националната памет и да не бъдат забравяни. Нека това кратко възпоменание на името и делото на генерал Иван Цончев да ни напомня за нашия дълг към предците ни, които живееха и умираха за България. И ако не можем да ги достигнем в тяхната всеотдайност и саможертва, поне да им отдадем дължимото уважение и почит.

 

 

Проф. Светлозар Елдъров, Институт по балканистика при Българската академия на науките

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Оставете вашия коментар тук:
Въведете име