На следващият ден почивахме. Какво по-добра възможност да се разходим из околностите на вилаета. Решението бе- остров Бозджаада. Защо не, макар че ние острови сме видели и видели. Даже и сме пяли на остров. Автобуса за нула време изгълта 50 км до град Гейкли, мястото от където тръгва ферибота.
Още като си купувахме билетите разбрахме, че те са двупосочни на обща стойност 35 лири. Хитро са го измислили. Няма нужда от втора каса на острова, така че на връщане спокойно се качваш на ферибота. Ако пък си преплувал 3 км. до острова си на далавера, защото връщането ти излиза без пари.
Бозджаада е малък остров (около 40 кв. км) на входа на Дарданелите. Наричат го още Тенедос- старогръцкото му наименование, споменавано още от времето на Херодот
Днес островът попада в границите на Турция, но дълги години на това място са живели гърци и това определено е оставило своя отпечатък във времето. Единственото населено място на Бозджаада е едноименното селце, което всеки би могъл да прекоси за не повече от 30 минути спокойна разходка.
Островът има население от около 2500 души, около 30 от които гърци, останалите турци. След първите няколко крачки на острова оставаш със странното чувство че си пътувал не с ферибот а с машината на времето. Потъваш в един доста непознат свят, някъде 100 г. назад. Сякаш времето бе спряло.
Къщичките са в един стил- определено гръцки, макар че и в Южна Италия се срещат такива. Всичките са ниски, спретнати, бели. Капаците на прозорците са сини и греещи, а около тях фасадата е обсипана с пъстри петунии, трендафили или други цветни и виещи се стръкчета.
Лозниците се вият от единия до другия край на тясната уличка и прескачат в двора на съседа отсреща. На моменти гледката е дори идилична. В нито една част от селото няма нещо, което „да ти избоде погледа“ и да си кажеш „Е, това сега защо са го построили тук, разваля гледката!“ Местните разказват, че кметът на селото е забранил строежите и този тип на „модерно развитие“ на населеното място.
Някога обещал, че докато той управлява, ще направи всичко възможно да запази автентичния образ на селото. И е успял. Това е многомандатността- хващаш една работа и независимо колко години са ти необходими я довеждаш до край. Представих си как ли биха изглеждали нашите курорти, като Созопол и Несебър, ако кметовете им бяха като тоя на Бозджаада, но това е една друга тема.
Сега сме в миналото и трупаме впечатления. Малки и тесни улички а недалече от джамията се извисява и камбанария. Поехме на там. Оказа се че това е православен храм построен през 1869 г.
Доскоро камбанарията е стояла срутена от времето, но са я възстановили. Е, не точно така както сме виждали, но не това е най-важното.
Влязохме вътре и…една не до там любезна жена успя да ни обясни, че днес е ден за почистване и не можем да останем. Само че не каза, че не можем да снимаме.
Излязохме от храма и…тръгнахме по миризмата, а тя идваше от една пекарна която бе засипана от типичните за района тестени закуски. Купихме си по един геврек с по-голяма дупка и продължихме по малките и тесни улички. Интересни и всяка една неповторима. Ако няма арт галерия /нещо което ни направи силно впечатление/, има ресторантче или типично махленско кафене.
На някой даже и столовете са изписани с имената на редовните посетители. Ред да има. Когато и да отидеш стола ти те чака .
Спуснахме се по-надолу и се отзовахме на пазара. Пазар, какъвто го помня от детските си години /които пък не са малко/ Подредени сергии и ухае на…билки. Никога не съм виждал толкова много билки на едно място. Чисто, спретнато подредено.
Всичко което се продава тука е домашно производство, включително и сапуна. И навсякъде можеш да си пазаруваш освен с пари в брой и с карта. Опитах се да си припомня някой наш пазар, където да пазарувдаш с карта но…припомних си за големи и лъскави магазини, където плащането е само в брой. „Джоб пара гьорсун“ /Джоба парите да види/. Но да не се занимаваме сега с нашенските търговски табихети, а да разгледаме пазара и.. да си купим нещо, разбира се.
После групата се раздели. Едни тръгнаха към плажа а други…да разгледаме уличките и най-вече ресторантите където се предлага риба. Тука разбрахме, че клиента е господар а неговата воля закон. До тогава само го бяхме чували.
Показаха ни касите с прясно уловена риба, а след избора ни за броени минути тя се отзова на масата- топла и уханна. Като сложиш и няколко бири ти се ще да извикаш и ти като Хамлет: О, миг, поспри!. Да, но времето ни мина неусетно и неи изпълнени с впечатления, чанти и кореми поехме по обратния път. На другия ден ни очакваха две отговорни изпълнения, но за това – следващия път.
to be continued
