Запасният генерал Христо Луков е роден на 6-ти януари 1888г. в град Варна. Завършил е Военното на Н.В. училище през 1907-ма година и е произведен в първи офицерски чин подпоручик на 27-ми випуск.

Бойната си дейност е започнал като батареен командир във 2-ри артилерийски полк, 6-та дивизия. В Първата световна война е участвал във всички бойни действия с 1-ва и 5-та дивизии като командир на отделение. На 23 ноември. 1935 година му беше поверен най-отговорния пост във военната йерархия – министър на войната.

Генерал Христо Луков заема този пост до 4 януари 1938г. Своите жизнени сили и труд той отдава за издигане българската артилерия на завидна висота. Още от ранна младост генерал Христо Луков се бе отдал с жар в служба на Родината. В качеството му на батареен командир през Първата световна война той се проявява като един от най-храбрите командири. Ще споменем и за великия подвиг, който извършва тогава.

Годината е 1918-та. В последните дни от войната комунистическата пропаганда успява да подведе войниците, които напуснали фронта се насочват към главната квартира на армията ни в гр. Кюстендил, а други обявяват Радомирска република възглавявани от земеделеца Райко Даскалов.

Възползвайки се от това критично за България положение, сръбска пехота настъпва към гр. Кюстендил по долината между Царев връх и Калин камък и със снаряди обсипва почти обезлюдените български позиции. Командирите не са в състояние да възпрат нашите отстъпващи войници. На позицията останал само майор Христо Луков с четири оръдия. В този критичен момент българските оръдия пад командата му загърмели и страхотен огън обсипал настъпващите сърби. Те били отблъснати.

Примирието вече е било подписано. На другия ден подполковник Томич поискал да поздрави българските артилеристи спрели настъплението му. Войниците посочили Луков, който още бил с обгоряло от артилерийската стрелба дим лице. “А другите?“- попитал Томич. “Те бяха няколко овчари и козари, които подаваха снарядите на майор Луков при стрелбата”- бил отговорът.

Сърбинът изревал от яд, но скоро се овладял и поздравил майор Луков за големия подвиг извършен от него. “В историята на Франция”, продължил подполковник Томич, има също един, който останал сам да брани Родината си – маршал Пей. Щастлива е България, че има такива защитници офицери.” Ако не беше геройския подвиг на майор Луков, с необуздания си шовинизъм сърбите щяха да претендират по Ньойския диктат и гр. Кюстендил да бъде включен във “Велика Сърбия”.

След уволнението му, динамичната натура на генерал Луков намира своето място в гражданския обществен живот в средите на българските патриоти. Той разбира, че отпор на левите сили може да даде само българският възрожденски национализъм, и застава начело на Съюза на Българските Национални Легиони /СБНЛ/.

“Спомням си, като че ли това беше вчера”- казва легионерът Йордан Хаджинонев, през м. ноември 1942г. се състоя Национална конференция в гр. Варна, на която пристигна генерал Луков, придружен от членове на Централното ръководство. След всички приети от устава правила, при откриването на конференцията се пристъпи към разглеждането на различни организационни въпроси.

Ген. Луков с гвардейци в тържествен марш пред двореца, ок. 1935

Един от делегатите зададе въпрос: “Господин генерал, благодарение на Германия, по точно на Хитлер, ние получихме Южна Добруджа, Македония, Тракия, и е редно да отидем на помощ и помогнем на нашите съюзници”. Болшинството от делегатите бяха на същото мнение. Генерал Луков след като изказа възхищението си за готовността ни за саможертвата, която искаме да направим в името на един идеал каза:

“Господа, генерал Луков не може на своя глава да организира и поведе армия. Има цар, има и отговорно правителство. Ако правителството реши да изпрати войски на Източния фронт и ми възложи да ги поведа, аз не ще откажа.

Така бе взето решение, ако правителството разреши, да се отиде на помощ на Африканският корпус на ген. Ромел. Започна приготовление из цялото ни обединено царство. От Добричкия легион “Стефан Караджа” бе съставен списък на около 100 души младежи с пламенно национално въодушевление.

Но тия наши мечти не можаха да се осъществят поради убийството на генерал Луков, само три месеца след Националната ни конференция. Годината е 1943-та. Германските армии воюват в Съветския съюз. А у нас комунистическата партия, по нареждане от Москва организира “бойни групи” за ликвидиране на “народни” врагове.

Една от жертвите им трябвало да е и ген. Луков. Денят също е определен – 13 февруари. В този ден към 20.50ч. генералът отива към дома си на ул. “Артилерийска” 1. Като отворил входната врата, на вратата на хола се показала дъщеря му Пенка, която чула, че баща й се прибира и излязла да го посрещне. Случаят пожелал тя да бъде единственият свидетел на убийството.

От нейните показания се узнава следното:  Генерал Луков пристъпил прага на входната врата и се обърнал с лице към улицата, да я затвори. В този момент непознат мъж с широки и тъмни очила застанал на вратата и стрелял в гърдите на генерала. Дъщерята изпискала, а той, макар и ранен, се опитал да влезе в дома си. Убиецът влязъл подир жертвата си, дал още три изстрела и избягал. Генералът се струполва мъртъв на пода.

През последните дни около отмяната на Луков марш отново започна да тече полемика в българското общество. Ето въпросите, които се повдигат: Бил ли е ген. Луков антисемит? Какво представлява организацията, на която той е бил начело преди да бъде убит? Каква е връзката му с Хитлерова Германия?

Академик Георги Марков

Как се стига до символиката на „Луковмарш“ и част ли е той от свободата на изразяване в нашето общество? Отговор на тоя въпрос дава акад. Георги Марков: „ Историците също имаме разногласия, защото генерал Луков е жертва на гражданската война в България. Знаете, че той е в опозиция на царя. Освен това той е антикомунист.

Той е срещу болшевиките, не случайно иска да се воюва на Източния фронт, но бих казал, че не е нацист, в никакъв случай. Той е един български националист и легионерите не са фашистка организация. Да престанем с бекапистки оценки от преди 1989-та година. Аз се учудвам, че хора, които са неолиберали и не знам какви си, говорят като бекаписти.

Не можем да говорим, че националните легиони са били фашистка организация, че генерал Луков бил фашист. Това е една политическа оценка, която няма общо с обективното. Генерал Христо Луков е един строител на българската армия, един бивш военен, български националист и германофил, но не е нацист, нито фашист.“

На по-особено мнение е проф. Милко Палангурски, който припомни:

проф. Милко Палангурски

„Христо Луков е един от българските генерали със заслуги в българските войни за национално освобождение. „Той е човек, който е оставил своя белег в българската военна история, а по-късно и в политическата история, тъй като е военен министър в средата на 30-те години на 20 век.

И, ако трябва да запомним нещо от неговото управление, то това е, че той върна армията в българските казарми. Факт, който му признават и най-видните му неприятели и приятели, и левицата, и десницата. 

След 19 май 1934 година българската армия излезе на политическата сцена и пое управлението на страната. Но от друга страна, връщането на армията в казармите, не означаваше връщане на демократичните отношения в обществото“.

Професор Палангурски подчерта, че когато говорим за Христо Луков трябва да разграничаваме образа на храбрия генерал от войните в началото на века и политика от 30-те години.

Каквото и да се говори, генерал Христо Луков си остава една от най-противоречивите и спорни фигури в по-новата ни история, даже и  78 години след  смъртта си.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Оставете вашия коментар тук:
Въведете име