Днес се навършват 190 г. от рождението на известния руски офицер, военен историк, преподавател по тактика в Николаевската академия при Генералния щаб на руската армия ген. Михаил Иванович Драгомиров. За нас, българите, неговото име е свързано с участието му в Руско-турската освободителна война 1877-1878 г., с първите победи на руската армия на балканския боен театър и освобождението на Свищов. М. И. Драгомиров е роден на 8 ноември 1830 г. в град Конотоп, Черниговска губерния в днешна Украйна, в семейството на потомствени дворяни. Началното си образование получава в Конотопското градско училище и Дворянския полк.
На 26 май 1849 г. е произведен в чин подпоручик – първо офицерско звание и е назначен в лейбгвардейски Семьоновски полк. През 1854 г. постъпва в императорската военна академия /Николаевската военна академия на Генералния щаб/. Завършва с отличие и златен медал. Постъпва в гвардейския генерален щаб. Командирован е в Европа, за да изучава тактиката на западните държави – основно във Франция. По време на войната в Италия е наблюдател в щаба на Сардинската армия. След завръщането си от чужбина става преподавател и професор по тактика в Николаевската военна академия на Генералния щаб. Чете курс лекции по тактика и военна история на синовете на император Александър II – престолонаследника Александър Александрович и великия княз Алексей Александрович.
През 1866 г. по време на Австро-пруската война е представител на Русия при Пруското военно командване. Връщайки се в родината, Драгомиров изнася курс лекции за характера на тази кампания, по-късно издава и „Очерци за Австро-пруската война 1866 г.” През 1869 г. полковник Драгомиров за своята отлична служба е произведен в чин генерал- майор. Марияна Стайкова – Бакалова отбелязва, че благодарение на своите знания и лични качества Михаил Иванович Драгомиров постепенно израства във военната кариера и на 14 август 1873 г. е назначен за командир на 14-та пехотна дивизия. С нея той участва в Руско-турска война 1877-78 г.
След обявяването на войната на 12/24 април 1877 г. трябва да се изчака около два месеца да спадне нивото на река Дунав, за да се осъществи преминаването на българския бряг. В подходящия момент трябва да започне прехвърлянето на руските войски от румънския бряг при Зимница към Свищов. Голяма част от военните специалисти считат тази операция за невъзможна на това място. Дори главнокомандващият турската армия Абдул Керим паша при обиколката на свищовските позиции заявява: „По-скоро на дланите ми косми ще поникнат, отколкото русите да преминат Дунав при Свищов.”
Ген. Драгомиров, известен като един от най-добрите руски военачалници, получава задачата да подготви плана за десанта и той да се проведе под негово командване. Генералът осъзнава, че тази операция ще има успех, ако всичко преминава в строг ред, с точни и ясни команди и прецизното им изпълнение. Офицерският състав и войниците трябва да знаят какви са техните задължения и как да ги изпълняват. За тази цел на 14/26 юни той издава подробна заповед, с която определя отговорностите на висшите и низшите чинове по време на битката, повдига бойния дух на руските войски. Успехът на операцията се дължи и на пълната тайна при подготовката. В самия ден никой нищо не знае за това, кога и къде и ще започне прехвърлянето.
Мястото и часът са известни на тесен кръг генерали. Дори на императора те са съобщени само шест часа преди началото на десанта. Големият пълководец и педагог ген. Драгомиров в последните минути преди началото на форсирането се обръща към своите офицери и войници с думите: „На нас гледа цяла Русия. Помнете, братя, че за нас нищо средно няма: или отвъд Дунава, или в Дунава. … Отбой и отстъпление няма да се дава. …Фронтът е там, където е неприятелят.”
През нощта на 14/26 юни на брега на Дунава са разположени 48 оръдия. В 2 часа през нощта на 15/27 юни потегля първият ешелон с понтони и с тях тръгват войните на 53 –ти Волински полк, следват 54-ти Мински полк, стрелковата бригада и останалите части на 14 пехотна дивизия заедно с артилерията и казашките поделения. Почти до половината на реката русите преминават без нито един изстрел. На разсъмване турските стражеви постове забелязват понтоните. Те са изненадани и объркани, а това забавя запалването на сигналните огньове и организацията на отбраната. Скоро започва мощна канонада и убийствен пушечен огън от турска страна.
Руската армия успява да си извоюва територия на десния бряг на реката при устието на малката рекичка Текирдере и започва постепенно да изтласква турците от техните позиции, осигурявайки възможност на следващите да слязат на брега. С третия ешелон ген. Драгомиров стъпва на българска земя. В тези критични минути той поема командването и веднага организира дебаркирането на идващите части. През цялото време се намира на бойното поле под куршумите, проявявайки изключително хладнокръвие и мъжество. Сам лично повежда своите войници в атака към турските позиции.
В това време оръдията на румънски бряг обстрелват турските батареи и подпомагат прехвърлянето на следващите части и настъплението на русите. До обяд на 15/27 юни на плацдарма преминава цялата 14 пехотна дивизия и Четвърта стрелкова бригада. Ген. Драгомиров предприема действия за овладяването на свищовските височини, като по този начин осигурява прехвърлянето на главните части на армията. Турските сили не издържат на натиска и се оттеглят към Търново и Никопол. В 15 часа русите влизат в Свищов, посрещнати с радост и въодушевление от българското население. В
това сражение падат убити и ранени 30 офицери и 782 низши чинове от руската армия. Тази отлично замислена и блестящо изпълнена военна операция, приключила с минимални загуби, е изучавана във военните академии като класически пример на руското бойно изкуство. За проявените героизъм и храброст по време на преминаването на Дунав ген. Драгомиров е награден с орден „Св. Георгий” трета степен лично от император Александър II.
В хода на военните действия 14 пехотна дивизия под командването на ген. Драгомиров продължава на юг към Търново. Известно време дивизията се намира между Търново и Ловеч с цел да се попречи на придвижването на турските войски към старата българска столица. В най-критичните минути на кръвопролитните боеве на Шипка в подкрепа на сражаващите се руски войни и български опълченци под командването на ген. Столетов, след частите на ген. Радецки е изпратена и 14 пехотна дивизия.
На 11/23 август привечер на шипченската позиция пристигат 55 Подолски, 56 Житомирски полк начело с ген. Драгомиров. По-късно към тях се присъединяват 53 Волински и 54 Мински полк. На 12/24 август при преглед на позициите на 14 пехотна дивизия, ген. Драгомиров е ранен в дясното коляно. Куршумът го прострелва без да засегне артериите, но разкъсва сухожилията му.
Раната принуждава ген. Драгомиров да напусне театъра на бойните действия и да се върне в Русия за лечение. След Руско-турската война 1877-1878 г. ген. Драгомиров продължава своята военна и преподавателска кариера. През 1878 г. е назначен за началник на Николаевската военна академия на Генералния щаб и я превръща в център на съвременната руска военна наука. По това време издава основния си теоретичен труд – Учебник по тактика.
Своите възгледи по теория и практика на военното дело, за доброто грижовно отношение и уважение към обикновения руски войник, ген. Драгомиров развива в други свои произведения и много статии в периодичния печат. За него, пълководецът с богат практически опит, на първо място във военните дела е „човекът с моралната си енергия”. Повишен е в звание генерал от пехотата. За своите заслуги е награден с най-висшия руски орден „Свети Андрей Първозвани” през 1902 г. Здравето му е разклатено и през следващата година ген. Драгомиров излиза в оставка. Назначен е за член на Държавния съвет. Михаил Иванович Драгомиров умира на 15 октомври 1905 г. в Конотоп. Погребан е в семейната гробница в близост до църквата Вознесение, построена от неговия баща.
Марияна Стайкова – Бакалова- Регионален военноисторически музей – Плевен
