Генерал Никола Генев е един от изявените военни дейци на младата българска държава, участник във войните за защита на българската национална кауза, оставил трайна диря във военната ни история. Военната му кариера започва като опълченец в Руско-турската война, преминава през командир на Трънския отряд по време на Сръбско-българската война, за да достигне до командващ на Македоно-одринското опълчение и Родопския отряд през Балканските войни, което е апогеят му като военноначалник.

На 12 април се навършват 87 години от неговата смърт.

Той е роден в Севлиево на 18 януари 1856 г. в семейството на търговеца Геньо Колчев. Първоначално учи в местното училище, където проявява голяма любознателност и се изявява като много добър ученик.

Още от малък се сблъсква с гнета на османските поробители – заради неприлична дума, казана на турчин, е набит от него толкова жестоко, че дори изпада в безсъзнание. „Оттогава – пише той – се зароди у мен омраза изобщо към турците“.

След като завършва класното училище в Севлиево юношата възнамерява да продължи образованието си в Априловската гимназия в Габрово, но бедността, в която се намира семейството му, го отвежда в шивашката работилница на чичо му, където става чирак. Младежът обаче продължава да се самообразова, трупайки знания чрез прочита на много книги от всякакво естество. Именно по това време той прегръща революционните идеи на Левски и Ботев.

Стефан Пешев

През 1871 г. Никола Генев е поканен от севлиевската община да стане учител в местното училище, тъй като се откроява със своята висока култура и начетеност. Тук негов неразделен другар става Стефан Пешев – бъдещият председател на революционния комитет в града. Двамата започват да издават два нелегални ръкописни вестника „Гайда“ и „Тъпан“, в които, както по-късно споделя Генев, критикуват и осмиват турското правителството и продажните български чорбаджии.

Когато се основава революционният комитет в Севлиево, младият учител е привлечен в него и взема дейно участие в подготовката за въстание. След като бунта избухва преждевременно, той е арестуван от турските власти като заподозрян и е подложен на разпити и мъчения. Тъй като Никола Генев се държи твърдо и не издава никого и нищо за въстанието, е освободен през юли 1876 г. поради недоказаност на вина.

След като излиза от тъмницата, младежът се свързва с оцелелите севлиевски комити и с тяхна помощ се озовава в Румъния. През есента на 1876 г. той е вече в Одеса, където се записва като доброволец в руската армия. Тук започва да се подготвя да постъпи в руско военно училище, но вместо това се влива в редовете на формиращото се Българско опълчение, като е зачислен във Втора рота на Трета опълченска дружина.

Когато обаче избухва Руско-турската война, Генев се разболява от тиф и пропуска първите месеци от военните действия. Връща се в частта си по време на Шипченската епопея, където проявява завидни смелост и героизъм. Младият опълченец участва в боевете при Шейново, сражавайки се самоотвержено с турците.

След отстъплението на османските части, в Котленско остават башибозушки отряди, които започват да тормозят населението. Трета опълченска дружина, в която е Никола Генев, получава заповед да ги разгроми, като в боевете с башбозушките банди той отново проявява голяма храброст и находчивост, за което е отличен с Георгиевски орден „За храброст“- 4 степен, а командването на дружината решава да бъде изпратен да завърши офицерски курсове.

Севлиевският опълченец е един от първите български офицери, завършили софийското военно училище. След като е произведен в чин подпоручик, той пожелава да служи в своята Трета дружина, която е разположена на гарнизон в Радомир. В нея младият офицер остава до 1883 г., когато е изпратен в Петербург и е зачислен като слушател в Офицерската стрелкова школа.

Когато приключва с обучението си и се завръща в България, младият офицер  е назначен за командир на Трета дружина в Трети Струмски полк. Тук го заварва Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Капитанът от Севлиево го приветства и е готов да го защитава.

След като избухва Сръбско-българската война, той е назначен за командир на Трънския отряд, като с него успява да спре сръбското настъпление в Трънско. Извикан на Сливнишките позиции също се справя успешно с поставените му задачи като отбива редица сръбски атаки. После настъпва с войниците си към Пирот, преследвайки отстъпващите вражески части.

Новият български княз Фердинанд продължава да държи доблестния офицер във войската, въпреки че той изразява открито отрицателното си становище към него. Това е така, защото Генев има огромен авторитет сред офицерите и уволнението му би предизвикало голямо недоволство.

Севлиевецът се обявява против всякакво подлизурство пред Кобурга и никога не целува ръката му, за разлика от повечето останали офицери. Именно затова чак до 1892 г. царедворското командване го държи дружинен командир. От 1893 г. до 1900 г. той е командир на 19 Шуменски и на 7 Преславски полк. През 1904г. Произведен е в чин генерал, но тъй като не одобрява политиката на Фердинанд, подава оставка и минава в запаса.

След като напуска армията Никола Генев се отдава на журналистическа дейност, пишейки статии главно за военния печат у нас. Същевременно започва работа по „История на Българското опълчение“ и пише спомени за Априлското въстание и Руско-турската война от 1877-1878 г.

Македоно – одринското опълчение

Когато избухва Балканската война, севлиевският генерал е мобилизиран и назначен за командир на формиращото се Македоно-одринско опълчение, а наскоро след това и за командващ на Родопския отряд, в който е включено и опълчението.

Генералът не губи време и веднага, след като заема поста си, издава заповед отрядът да настъпи в Беломорска Тракия, като на 8 ноември 1912 г. частите под негово командване освобождават Гюмюрджина, а след това разбиват войските на Явер паша и го пленяват. В тези епични боеве загива синът на военноначалника, Никифор Генев, но той с нищо не издава дълбоката си мъка и продължава да ръководи умело сраженията.

След извършения от турците десант при Шаркьой генерал Генев насочва към десанта Първа и Втора опълченски бригади, които след тежки боеве разгромяват турските войски. Победата при Шаркьой е дело на Македоно-одринското опълчение и на неговия самоотвержен командир, като тя е извоювана с минимални жертви от българска страна и с големи загуби за противника.

По време на Междусъюзническата война през 1913 г. видният български генерал умело води Македоно-одринското опълчение на бой, като извоюва редица победи при Емирица, Султантепе, Пашаджиково, Дулица, Каменица, Говедарник и др. Когато войната завършва с унизителния за България Букурещки мирь Никола Генев много тежко преживява националната катастрофа.

При разпускането на опълчението, опълченците го вдигат на ръце и не искат да се разделят с него, а българите от Гюмюрджина идват да го увещават да се кандидатира за депутат от този район. Той получава много писма и телеграми в подкрепа на това, а избирането му е сигурно, защото авторитетът му сред населението е много голям, но генералът отказва с довода: „Не искам да вляза в един парламент, който ще бъде оръдие на цар Фердинанд“.

В навечерието на Първата световна война група български общественици подписват писмо срещу българския монарх във връзка с водената от него авантюристична политика, като между тях е и генерал Никола Генев. Заради тази негова постъпка Дворецът отменя мобилизационното му назначение във връзка с влизането на България във войната.

Видният военноначалник посреща с покруса Втората национална катастрофа. Тя е страшен удар за него и той много трудно и болезнено го преживява. Съвзел се от това през 20-те години на миналия век, генералът започва да изнася сказки пред военнослужещи и да пише статии във военния ни печат, свързани с Руско-турската война и Балканските войни. Той събира материали и се готви да напише подробно съчинение за Българското опълчение и дейността му по време на войната 1877-1878 г., както и на Македоно-одринското опълчение през Балканските войни.

В края на живота си генералът изказва становище за това каква трябва да е войската ни: „Армията трябва да бъде силна, ако не по численост, то по борчески дух“.

С разклатено здраве и след продължително боледуване генерал Никола Генев умира на 12 април 1934 г. в София, на 78-годишна възраст. След поклонението пред тленните му останки членове на Македоно-одринското дружество, чийто дългогодишен председател е бил, понасят ковчега му на ръце.

На погребението присъстват и малцината останали живи опълченци от Руско-турската война. Със свалени калпаци те крачат бавно, а от очите на мнозина текат сълзи, тъй като дълги години севлиевският генерал е бил председател и на Опълченското дружество.

Заради проявената смелост и отлични тактически умения, той остава завинаги в българската военна история с прозвището „Освободителят на Източните Родопи“.

Бюст-паметник на Никола Генев в Момчилград

 

 

 

Атанас Коев

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Оставете вашия коментар тук:
Въведете име