На 20 октомври 1917 година в героична битка, на позицията на кота 1704 в Мокра планина край Охрид, смъртоносно e ранен и почива от раните си командирът на първа картечна рота на 19 пехотен Шуменски полк – капитан Христо Лазаров Бърдаров. Той е погребан на следващия ден в двора на църквата „Свети Георги“ в град Струга. Според някои източници датата на гибелта му е 19 октомври, а датата на погребението – 20 октомври. Посмъртно е произведен в чин „майор“ от българската войска.
Дни след смъртта му войниците му съчиняват песен, която се казва „Наш капитан Бърдаров“. Гробът му е заличен от сръбската власт в годините след Първата световна война. И макар да няма физически спомен за него, признателните граждани на Охрид и Струга и жителите на околните села и днес пеят песента за този смел юнак, а тихите вълни на Охридското езеро им пригласят, нашепвайки името му. Днес ще ви разкажем за краткия, продължил едва 27 години, живот на капитан Бърдаров и за геройската му смърт.
Христо Бърдаров е син на Лазар Иванов Бърдаров от град Разград. Според едни източници е роден на 17 март 1890 година, според други – на 19 декември 1891 година, като едно от осемте деца в семейството – има двама братя и пет сестри. Закърмен в здрав патриотичен дух, Христо Бърдаров се записва във Военното училище, което завършва през 1912 година.
Портупей-юнкер Христо Бърдаров е зачислен в 19 пехотен Шуменски полк, с който участва във войните за национално Обединение. При обявяването на Балканската война баща му и двамата му братя Иван и Марин също са в армията, като най-малкият му брат – малолетният Марин избягва от вкъщи и се записва доброволец в Македоно-Одринското опълчение.
Жестоката съдба връща само бащата в родния дом в края на войните. Марин Бърдаров е пленен през 1913 и остава десет години в гръцки плен, завръщайки се чак през 1922 година, когато всички са го мислели за загинал. Христо и Иван остават завинаги по бойните полета на войните за национално Обединение.
Христо Бърдаров е храбрец – винаги е на първа линия и е раняван неколкократно през войните. В Балканската война е ранен при пробива при Караагач през октомври 1912 година. Кавалер е на ордена „За храброст“.
През Първата световна война участва в щурма на Тутракан, като ротата му първа се изкачва на втория отбранителен пояс и на практика капитан Бърдаров приема първите румънски парламентьори, които предлагат капитулацията на румънските части в града.
След края на Добруджанската кампания полкът е изпратен на Южния фронт. Освен герой, капитанът е и хубавец и изключително човечен. Издейства лекарска помощ от военните лекари за местното население в момент на нужда. Цялото население в района на Охрид и Струга му се възхищава, а младите момичета въздишат по него.
Позициите на Шуменци са на Мокра планина, която днес е в Албания. На 19 октомври противниковите части – френски и френски колониални полкове, започват атака, която е отблъсната.
На следващия ден след неколкочасова артилерийска подготовка към един и половина часа след пладне французите успяват да преминат телените мрежи при кота 1704 и да нахлуят в окопите на 8 рота. 8 рота отстъпва и увлича след себе си още две роти – 5-та и 7-а. В два след пладне капитан Бърдаров повежда картечната рота в безумно смела контраатака, подпомогнати от 6-а и 9-а роти. Начело на войниците си, капитанът нахълтва в окопите на осма рота и закипява свиреп и безумно жесток ръкопашен бой.
В ръкопашния бой е смъртоносно ранен и по-късно почива от раните си капитан Христо Лазаров Бърдаров. Завинаги спира да бие едно голямо, силно, благородно българско сърце. Българската артилерия открива преграден огън и французите не могат да се изтеглят назад. Избити са до последния човек от озверелите от смъртта на смелия си офицер Шуменци.
На следващия ден войниците отнасят тялото на капитан Бърдаров в Струга и го погребват в двора на църквата „Свети Георги“. Когато почват да зариват гроба, конят на капитана започва да рие с копито и да плаче със сълзи.
Преклонението на местното население пред подвига на капитан Христо Бърдаров и обичта за него са толкова силни, че на гроба му се палят хиляди свещи. Няколко дена след кончината му, войниците съчиняват песен, която се пее и до днес.
Излишно е да казваме, че гробът на младия герой е поруган и заличен от сръбската власт, а песента за капитан Бърдаров е забранена. За пеенето на тази песен присъдата е била седем години затвор. Въпреки това българите в Стружко и Охридско са я пели вкъщи, на празници, по кръщенета и сватби, винаги тайно. Песента е пята със сълзи в очи, като страшна закана към сръбските потисници, един народ оплаква тайно своя герой.
Можете и днес да я чуете, ако ходите до тези градове. Едва ли има друг случай в световната история, в която народът сто години да пее песен за офицер от една „окупаторска“ армия, за каквато е представяна българската армия от сръбския режим, независимо дали в монархическата му или в републиканскта му премяна.
Капитан Бърдаров не е забравен в родния си град – през 2002 година разградчани поставят негов барелеф, чиито автор е Лиляна Георгиева.
Не е забравен и в Охрид –израз на голямата обич на охридчани е паметната плоча, изработена със средства на македонски българи по инициатива на Любчо Куртелов от Охрид и поставена в родния град на капитан Бърдаров – Разград, през 2004 година.
Думите на нея са разтърсващи:
„Ни Господ не ги слуша молитвите на робовите. Се кланяме пред твоята жъртва за обединена България. Благодарни охригяни“.
Днес повече от всякога имаме нужда да помним капитан Бърдаров и всички наши герои от войните за национално Обединение. Тяхната вяра и техният подвиг могат и трябва да бъдат наша морална опора и ориентир.
Така споменът за тях ще е вечно жив и надеждата за по-добро бъдеще на България и българския народ ще намери път към сърцата на хората, ще ги озари и насърчи да вярват и да работят за доброто бъдеще на нашата България.
Стоян Тачев
bulgarianhistory.org/
