Роден е в Цариград на 24 май 1880 година в семейството на Иван Силянов от Охрид, а майка му е гъркиня. Баща му умира, докато е малък и Христо е отгледан от чичо си. Учи в Цариград и в Солунската българска мъжка гимназия, но след обособяването на класическия отдел в 1899 година се мести и завършва в Битолската българска гимназия, в която става член на ВМОРО под влиянието на учителя в гимназията Дамян Груев. Работи като учител в Прилеп, където от 1899 до 1900 г. е член на окръжния революционен комитет. След 1900 учителства в Лерин, а в 1902 година преминава в нелегалност и се включва в четата на Марко Лерински. Участва в каналите по пренос на оръжие от Гърция за Костурско. Заминава за София да се лекува и се обявява против решението на Солунския конгрес от 3 – 4 януари 1903 за поемане на курс към въстание.
Работи за единство на различните македоно-одрински революционни фракции. Избран за секретар на конгреса на Петрова нива на 28 юни 1903 г.
През Илинденско-Преображенското въстание е заместник-войвода, заедно с Иван Варналиев, в терористичната чета на Михаил Герджиков и взима участие в боевете за освобождаване на Василико и Ахтопол. До края на септември четата на Михаил Герджиков охранява бягащите към България бежанци.
След погрома на въстанието Силянов заминава за София. В 1905 година той е един от инициаторите за образуване на журналистическо дружество в София. Събранието се е състои в пивница „Сан Стефано“, на площад „Трапезица“. След няколко събрания на 27 ноември 1905 година е приет уставът и е избрано първото настоятелство.
На това събрание присъстват Сава Илчов, Иван Коларов, Иван Павлов Костов, Христо Абрашев, Христо Силянов, Петър Завоев, Димитър Константинов, Иван Недев, Александър Кипров, Стоян Власаков и Лазар Пулиев-Дядката, който е избран за председател. В 1907 година завършва Софийския университет със специалност история. След това специализира в Швейцария. Занимава се с журналистика и редактира вестниците „Илинден“, „Вести“, „Ден“, „Вардар“ „България“ и други.
През 1908 става допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО, като се опитва да запази единството на организацията.
По време на Балканската война е войвода на партизанска чета № 6 на Македоно-одринското опълчение, която заедно с чета № 4 на Васил Чекаларов и чета № 5 на Иван Попов съставлява Костурската съединена чета, действаща заедно с гръцките войски в Костурско. През Междусъюзническата война е в Сборната партизанска рота на МОО, награден е с орден „За заслуга“, VI степен.
След избухването на Първата световна война Силянов е на проруски позиции. Според него целите на българската и руската политика съвпадат.
През август 1915 година публикува книгата си „Сръбско-българският спор и Русия“, в която изразява виждането си, че сръбските жизнени интереси се съсредоточават около Адриатика и по Морава, а българските – по Вардар и около Бяло море. В началото на октомври 1915 година Силянов е арестуван и на 17 март 1916 година е осъден на доживотен затвор за подпомагане на шпионска група, която разузнава в полза на Русия района на Цариград и Босфора. Присъдата е отменена в края на 1918 година и Силянов е освободен.
Георги Константинов Бистрицки пише за него в 1919 г.:
„ Христо Силянов от гр. Охрид, с висше образование, поет и писател, най-мъдрият съветник на Чакаларова при тежки народни бедствия, и той е останал жив, за да продължава да плете тъжни стихове за любимото му Костурско – за сърцето на западното българско царство на великия Самуил.“ След войните се установява в София, където развива журналистическа и публицистична дейност.
Заедно с Коста Списаревски и Коста Тодоров редактира списание „Сила“. В периода 1931 – 1932 г. е председател на Дружеството на столичните журналисти. Сътрудничи на голям брой печатни издания. След Деветоюнския преврат от 1923 г. влиза в Демократическия сговор и е избран два пъти за народен представител в XXI и XXII ОНС (до юни 1931 г.). Член-учредител е на Македонския научен институт, където е и подпредседател.
Умира на 26 септември 1939 г. в София. При погребението му реч държи Димитър Талев. Синът му Евгений Силянов (1907 – 1997) е изтъкнат български дипломат.
