По някога се сещам за неща, които са минали и заминали. Да, но идва един определен момент, когато се сещаш за тях във връзка с някое друго по-актуално събитие. Погледнах оня ден в социалните мрежи- „хранеха“ яко Григор Димитров. Незнам защо но точно тогава се сетих за един друг българин- Кубрат Пулев и ме налазиха спомените…
Тъмно е. Само монитора на компютъра свети. Гледам бокс. Кубрат Пулев срещу Джошуа. Защо от компютъра ли? Защото не се намери нито една телевизия да предава мача. Включително и Националната.
Организаторите не разрешавали. Ами те и Априлското въстание не са го разрешавали ама…Пулев падна! Падна по очи, не на колене, ако това е някаква утеха. Но пък показа как ние трябва да падаме, защото това в живота го има и то се случва доста често. Важното е как ще паднеш, а още по важно, как ще станеш. Защото както и живота ни учи, всеки си върви с майстора и рано или късно го среща.
Изключих сайта и влязох в най-масовия социален сайт. Споделената мъка, някак по-трудно се преглъща. Там видях всичко но не и мъка. Даже се замислих да не би да съм гледал друг мач. Не съм. И хората там не бяха гледали друг мач. Опитах се да споделя мъката си но…нямаше с кого.
Там в момента довършваха Пулев. След като Антъни го прати на пода сега неговите сънародници го ритаха и газеха. То кога друг път ще им се отдаде такава възможност- да плюеш и риташ повален кандидат за световната титла. Плюеха го и го газеха с някаква садистична наслада.
Плюеха го и го газеха хора, които не са постигнали еквивалента на неговия успех даже и на квартално ниво. Някои даже изявяваха желание и те да излязат вместо него щом победения щял да вземе 4 млн. долара. Тъй де, за толкова пари що да не отнесеш един бой. Ами да го бият, промърморих, докато затварях и сайта и компютъра.
Да не би аз да съм му виновен, че се е родил българин. Има личности, за които всеки българин е чувал и знае по нещо хубаво. Така е, защото тези личности са се превърнали в символ на национална гордост. Те са част от един автентичен мит за величието на българската нация.
И незнам защо се сетих за думите на поп Груйо Бански, които в края на своя живот е казал за другаря си Бенковски: „ „Добре стори Бенковски, че се уби – инак колко щеше да му чини капата днес?“.
Екрана на монитора загасна. Тъмно е. И още по тъмно ще става.
