Роден е на 11 май 1840 година в с. Ичме (дн. с. Стефан Караджово), Ямболско. Произхожда от многобройното семейство на Тодор Димов от местния род на Узунниколовци и Каля (Калина) Маринчова Згурьова от прочутия юнашки род на Бинбеловци от с. Факия, Бургаско. Чудни разкази за минали времена дават отражение на характера му – едновременно весел и жизнен, непокорен и чувствителен към житейските неправди. Детските и юношеските му години преминават из разни селища на Лудогорието и Северна Добруджа, където през 1846 г. се преселва семейството му – Долно Чамурлий, Бей Дауд, Саръ Юрт, Потур, отново Долно Чамурлий, Бабадашко и гр. Тулча.

Първи стъпки в учението прави през зимата на 1847-48 г. при учителя Петър Николов Топ Сакал в с. Бей Дауд. На десетгодишна възраст остава без майка и е принуден да помага като пастир в препитанието на семейството. През 1854 г. продължава да учи в гр. Тулча при учителя Енчо Кузманов, който покрай уроците по български и гръцки език вдъхва в душата му любов към поробеното отечество. Същевременно помага в дюкяна за еминии (вид кожени обувки) на своя зет Никола Станев и в работата на баща си като пазвантин (нощен пазач).

Портрет на Стефан Караджа като участник в Българската легия.

Навлича си омразата на турците поради това, че се е преборил с прочутия борец Гааза (Непобедимият) Плиса Пехливан. Заподозрян и в убийството на турчин, на 2 април 1862 г. Стефан Караджа напуска Тулча и след кратък престой във Влашко заминава за Белград, където постъпва в Първата българска легия. С присъщата му смелост и решителност участва в сраженията и се отличава особено при превземането на Байраклъ джамия в града. В легията се запознава с Васил Левски, с когото го свързва приятелство.

След разтурването на легията през септември 1862 г. Стефан Караджа се завръща тайно в Тулча. Събира най-напред малка чета, с която действа в района на градовете Бабадаг и Тулча, а през 1864 г. обикаля с друга чета из Стара планина. През 1865 г. за няколко месеца държи гостилница в Гюргево, която е свърталище на другарите му хъшове, сред които е известен с прозвището “Караджата”. От това време датира запознанството му с Хаджи Димитър, с когото през лятото на същата година организира нова чета, преминала Дунав при Силистра и действала в Котленския Балкан.

Желю Войвода

На следващата година той, Х. Димитър и Жельо войвода минават отново Дунав с чета от двадесет души, но се разделят и действат самостоятелно в различни райони на Стара планина. До 1867 г. непрекъснато кръстосва между Румъния и България и поддържа връзка с поробените си братя. Прави опити и за създаване на комитети в някои селища, които да събират и изпращат момчета в Балкана. През 1867 г. участва в организирането на голяма чета в гр. Олтеница и на две по-малки чети в други румънски селища, но след като по ред причини никоя от тях не успява да премине в България, заминава отново за Белград и участва във Втората българска легия.

На 5 февруари 1868 г. напуска Белград и се връща в Румъния. Достигнал в своето израстване като революционер най-високото стъпало на българското национално-освободително движение през този период, той остава верен на решението да развее бунтовното знаме в родния Балкан.

И още през пролетта на същата година се заема заедно с Хаджи Димитър да организира нова голяма чета, преценявайки като удобен за целта тогавашния исторически момент.

Стефан Караджа ръководи приготовленията в районите на градовете Браила и Гюргево. Събира около 50 души, набавя 50 пушки и значителни парични помощи, организира прехвърлянето на товарите до сборния пункт. В тези трескави дни той е неуморим. Своята неизчерпаема енергия, жизненост и бодър дух предава на бъдещите си братя по оръжие. Нерядко е възмутен от поведението на чужди за съдбата на отечеството свои сънародници. “От нашите богати българи нищо не трябва да се очаква…” – оплаква се той на Филип Тотю – “…Като че не отиваме да пролеем кръвта си за святото родно дело, което е и тяхно и наше.”

По време на второто сражение в Карапановата кория Караджата е леко ранен. Втора рана получава в третото сражение в местността Дълги дол, без това да се отрази на действията му като войвода. В следващия тежък бой в местността Канлъ дере, начело на отделение четници, той полага невероятни усилия да пробие противниковата обсада с оглед заемането на по-добра позиция, но това не му се отдава. Получил множество рани, не успява да отстъпи навреме и попада в ръцете на врага.

Стефан Караджа е откаран в близкото с. Плужна. Там търновският мютесариф /окръжен управител/ Али бей му прави предложение да прикани четниците да се предадат, което той отхвърля. След това е изпратен в търновския затвор, където военният лекар на турска служба Каприел Джерахян се грижи за раните му. На 13 юли 1868 г. е откаран в Русе, където срещу него и други заловени четници е заведен съдебен процес.

Гробът на Стефан Караджа – Русе

Подложен на многократни разпити, в последните дни от живота си той показва пред врага завидна смелост. Не се побоява да изложи причините и подбудите, които заставят него и другарите му да грабнат оръжие за бой с цяла империя и се превръща във всенароден обвинител на потисниците в България.

“Гордостта на България”, както Захари Стоянов нарича

Караджата, умира в русенския затвор. Според в. “Дунав” той е починал от “болестта, називаема се тетанос”, “без да мине през губилищното място /бесилката/, отдето минаха другарите му…”

Черепът на Стефан Караджа се пази в къща-музей Баба Тонка в Русе

Погребан е от баба Тонка Обретенова, която през 1871 г. изважда черепа му и го запазва за поколенията.

Паметник на Стефан Караджа във Варна

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Оставете вашия коментар тук:
Въведете име