Петко Попганчев е български летец от поколението пилоти, обучавано след Първата световна война. Роден е на 21 август 1905 г. в Сухиндол, Търновско.
Петко Недялков Попганчев завършва Аеропланното училище през 1925 и Военното училище през 1928 г. През 1939 г. се дипломира като аероинженер в Германия. Летец изпитател в ДАР – Божурище.
От 1943 г. капитан инж. Петко Попганчев е началник на ДСФ – Ловеч. От 1944 г. е началник на юнкерски учебен орляк и началник на самолетната фабрика в Ловеч. През март 1945 година провежда изпитателните полети на самолета ДАР-10Ф – прекрасен щурмови самолет, за който освен ласкава оценка има и забележки. Работата се е приключила само с изработването на прототипа, тъй като ДАР-10Ф твърде късно е разработен – военновъздушните сили вече се превъоръжават с реактивни самолети.
На 10 юни 1948 г. полк. Петко Попганчев провежда първия изпитателен полет на учебно-тренировъчния самолет Лаз-7. Бил е заместник- началник по летателната част във Въздушното училище в Долна Митрополия, старши преподавател по аеродинамика във Военнотехническата академия. За цялата си кариера лети на над 1000 самолета, голяма част от които тества като летец изпитател.
В професионалната си кариера Петко Попганчев установява редица авиационни рекорди. През 1933 г. извършва 127 свързани лупинга със самолет ДАР-1А при полет от Карлово до Казанлък. Със самолет Фоке-Вулф-44 извършва гръбен полет в продължение на 33 минути, а с Aвиа Б-122 прави 135 свързани лупинга. На 52 години поставя последния си рекорд, като над Мусачево с ЛАЗ-7М върти самолета в бавно точно около оста цели 41 секунди.
И все пак, една от чудатостите на виртуозния пилот си остава дръзкото пикиране със самолет под Стамболовият мост във Велико Търново. По подготовката на този полет в спомените си той пише: „По-голямата част от времето си в Търново прекарах в преценяване възможностите „за” и „против” рискования полет. Стигнах до там, че нощем се събуждах под бремето на тоя неизяснен въпрос, отивах сутринта на самото място, представях си един вариант на полето, после друг…
И така уж без сериозни намерения, уточних всички подробности, свързани с минаването ми под моста. Започнах да се убеждавам, че ако го направя по течението на реката, 85-те конски сили на двигателя не биха могли да осигурят необходимия ъгъл на издигане срещу амфитеатрално разположения зад моста град. Оставаше възможността да подходя откъм Търново. Тук трудността се заключваше не само в избиране на правилна скорост и височина, но и в необходимия завой от 180◦.
Разчетът на действията ми трябваше да бъде дотолкова точен, че краят на завоя да съвпадне със самото преминаване, като в нужния момент самолетът се окаже точно между дъгата на моста и повърхността на водата. Когато след няколко дни се прибрах в Казанлък, взех един ДАР-1А и излетях. Кацнах само в Горна Оряховица, за да заредя самолета с гориво и продължих за Търново, където направо пристъпих към своя замисъл”.
Какво виждат всъщност търновчани. Било утрото на 24-ти май 1932 година, празникът на св. св. Кирил и Методий. Търновското население празнувало по улиците. Изведнъж откъм хълма Трапезица се чува усилващо се бръмчене на мотор. И пред погледа на болярите „изскача” аероплан, който прави завой над зяпналия от изумление народ. Самолетът ДАР-1А с бордови номер В-ВІКR завива и започва да се спуска все по-ниско от над улица „Гурко”, сякаш потъва надолу между скалите на река Янтра. „Този авиатор е луд! Ще се пребие!” – викат хората и удрят по един кръст… А самолетът излиза от пикиране почти над самата вода, току пред дъгата на Стамболовия мост. После се врязва между обраслите с храсти брегове на реката и между стръмнините се шмугва под самия мост. Прелитайки от другата му страна, започва бързо да набира височина. Проечават възгласи: „Браво на юнака!”. Търновското население дълго говори за това необичайно събитие…
През 1959 г. става първият републикански шампион по висш пилотаж и фигурно летене с моторен самолет. От 1964 г. е носител на званието „Заслужил майстор на спорта по моторно летене“.
През 1968 г. за изключителни заслуги във въздушния спорт му е връчен диплом „Пол Тисандие“ – най-високото отличие на Международната федерация по въздухоплаване. Носител на ордени от Третия райх, царска България и НРБ. Лети чак до 65-годишна възраст
Петър Попганчев умира на 8 март 1983 г. в София.
