Константин Никифоров е син на известния еленски просветител, училищен деятел и председател на читалището – Никифор Поп Константинов. Роден е през 1856 г. в Елена.
Учи като стипендиант в известния пансион на Тодор Минков в гр. Николаев, Русия. Завършва и Военното училище в Петербург през 1878 г. и като първенец е назначен на служба в 26-та артилерийска бригада на окупационната руска армия под стените на Цариград. При сформиране на българската земска войска след Освобождението го изпратили във Видинската батарея.
За добра работа е произведен в чин поручик и изпратен да учи във Военната артилерийска академия в Москва, която завършил отлично. Завърнал се в България е назначен за помощник-началник на нашата артилерия и преподавател в Софийското военно училище. По негова препоръка били модернизирани старите далекобойни оръдия, които изиграли голяма роля през време на Сръбско-българската война.
Когато руският военен министър напускал България, се наложило Никифоров, едва 29-годишен с чин майор, да поеме управлението на военното министерство на 8 септември 1885 г. Положението, което заварил, било критично, но благодарение на проявения от него професионализъм и такт, снабдил армията с необходимите оръдия.
Всичките тревоги и безсънни нощи се отразили зле върху здравето и гръдната му болест се влошила, но дългът не позволявал да напусне поста и започнал реорганизирането на армията.
След детронирането на Александър І, в което Никифоров не взел участие, във войската настъпили смущения. Без неговото съгласие бил предложен за член на временното правителство, но той отказал. На 31 август 1886 г. си подал оставката и се заел с литературна дейност.
Написал две книги за артилерията и военното дело. Сътрудничил и на списание „Военен журнал”. Възложили му да напише учебник по артилерия за студентите във военното училище, което той изпълнил с голямо умение и добросъвестност.
Но напредналата болест попречила на по-нататъшната му дейност. Той не успял да завърши третата част от учебника по артилерия, но двете части дълго време служили на военните в тяхното обучение. Никифоров бил един от основателите и постоянен сътрудник на възстановения вестник „Търновска конституция”.
Когато болестта му напреднала , се принудил да замине за Одеса на лечение. От там го изпратили във Виена при специалист по гръдни болести, който го настанил в санаториума на гр. Меран. Там го намерил в безнадеждно състояние добрият му приятел Илия Георгиев. На 20 януари 1891 г. майор Никифоров починал и бил погребан в Меранските гробища. Петко Каравелов написал статия -некролог във в. „Славянин”.
По случай 25-годишнината от Сръбско-българската война тогавашното народно събрание гласувало кредит за пренасяне костите на майор Никифоров в България. Те били пренесени с почести както от военната власт в гр. Меран, така и от нашите при пристигането на ковчега в България.
Бил погребан в Софийските гробища на 15.IX.1910 г. В надгробното слово се казва: „Майор Константин Никифоров, беше ненадминат военен специалист, а като човек олицетворяваше най-хубавите черти на българския народностен характер: трудолюбие, постоянство, упоритост, сериозно отношение към всяка работа, която предприемаше и отсъствие на самохвалство.
Поклон пред светлата му памет!”
Стефка ИЛИЕВА
