Подмина ли холокоста Търговище

На 16 ноември се отбелязва Международният ден на толерантността. През 1996 година, Общото събрание на ООН призовава страните членки, да почитат датата за ден на толерантността, като с дейности да разпространяват идеята за разбирателство между народите.

Преди 75 години, през 1943 г. българския народ и българската държава в лицето на водещите политически и обществени дейци, начело с цар Борис III, показват че толерантността не е просто един модерен термин, а чиста форма на човеколюбие. Само народ с дълбок морал е могъл да стигне до такава хуманност.

       През първата половина на ХХ век голяма част от българската търговия и производство са в ръцете на евреите. Те са търговци, банкери, посредници – хора с големи финансови възможности и капитал. В повечето еврейски семейства има домашна прислуга, като голяма част от слугините са от бедни български селски семейства. Голям брой евреи има във всеки голям български град, като най- много са те в София, Пловдив, Русе, Варна, Стара Загора и Шумен.

През периода 1941-1943 г. в град Търговище са регистрирани  15 български поданици от еврейски произход, сред които е собственикът на аптека Нисим Давид Данон, чиято аптека се е намирала на ул. „Цветарска”. Но след включването на България във Втората световна война и приемането на Закона за защита на нацията, животът на евреите се променя. Голяма част от тях са принудени да напуснат против волята си домовете,  магазините, фабриките си. Интернирани са в различни краища на България или са въдворени в различни трудови лагери. Наложени са им редица забрани. В околийския център Търговище, който е от среден тип, са интернирани близо 1000 души евреи, като само 300 са интернираните от Стара Загора. Това напълно променя демографската картина в града, както и нормалният ритъм на живот в него.

През периода от началото на 1941 г. до септември 1944 г., огромният процент от работоспособното мъжко еврейско население се намира в т.нар “еврейски работни групи”. Тези евреи работят по строителството и поддръжката на шосейни и ж.п. пътища, по отводняването на низините край р. Дунав, по корекциите на леглата на разни реки в страната и по общински строителни обекти. Условията за работа и живот са много тежки, при високи трудови норми, лоша храна, масово боледуване, липса на каквото и да е медицинско обслужване и злоупотреби от страна на по-голямата част от надзорния персонал.  Например, в построяването на преванториума за гръдоболни деца в Трявна, който е построен точно през периода 1942-1944 г. и чийто архитект е арх. Йордан Севов, участват стотици евреи. По някои от блокчетата на павирания път и до днес личат еврейски символи. Обектът е идеалното място за намиране на заетост, препитание и подслон на много българи от еврейски произход като по този начин те са спасени от Холокоста. Инж. Маджар е главен инженер там, а главен строителен инженер е Цанко Козовски.

Не са рядкост посегателствата върху личността и имотите на евреите. Сведения за криминални проявления и престъпления на българи срещу евреи съществуват и никой не ги отрича. Евреите се ползват с не дотам положителна репутация сред населението, особено що се отнася до скъперничеството и пресметливостта им. Но на по- голямата част от гражданите на България не им харесва отношението към техните доскорошни съседи, съученици и приятели. Масово различни хора и организации започват да се застъпват за евреите. Подслонявани са в български домове, давана им е работа по различни строителни обекти.

Всячески се бави тяхната депортация, но през месец март 1943 г., въпреки усилията, голяма част от евреите са натоварени във влаковете за концлагерите в Полша, каквото е желанието и нареждането от страна на нашия съюзник Германия. Тогава пловдивският митрополит Кирил се намесва в полза на събраните в еврейското училище пловдивски евреи (1500-1600 човека). Застъпват се за евреите и заместника на Народното събрание Димитър Пешев и още  43- ма народни представители, митрополити и най-обикновени поданици на Царството за евреите и в други градове на страната.

За съжаление, България не успява да спаси евреите от т. нар. нови територии, които страната ни управлява административно по време на Втората световна война, но фактически не владее. От тези новоприсъединени територии са депортирани 12 000 български евреи, говорещи български, които обаче по документ не се водят български граждани. На влаковете с преминаващи през старите български територии евреи стават свидетели стотици хора. Един от тях е софийският митрополит Стефан, който изпраща телеграма до Цар Борис ІІІ с молба да се застъпи за тях.  Голяма част от българското население не знае, че евреите отиват на сигурна смърт, а депортацията през военно време, не е престъпление.

Писателят Елин Пелин и личният съветник на царя арх. Йордан Севов се застъпват за евреите и  дават вярната трактовка по еврейския въпрос на цар Борис III в разговор по между им няколко дни преди депутатите, начело с Димитър Пешев, да се застъпят за евреите. А именно: че последните трябва да бъдат третирани не като евреи, а само и единствено като български поданици. Отмяната на депортацията на евреите от пределите на стара България е извършена под контрола и знанието на българския монарх цар Борис III.

Нито един евреин – български поданик, който се намира на територията на царство България през 1941-1943 г., не е бил депортиран извън пределите на страната и предаден на смърт. Въпреки правителствената политика и усиления германски натиск, опазването на тези евреи става възможно заради застъпването на хора от всякакви прослойки на обществото – синдикални и граждански сдружения, народни представители, бивши министри, общественици, интелектуалци и, не на последно място, заради непрестанното застъпничество от страна на Светия синод на Българската православна църква.

Пример за български евреин, намерил хуманно отношение и толерантност сред българското население, е Самуел Ардити, който е роден в София през 1935 г., потомък на древен еврейски род от Русе; племенник на Елиас Канети (единствения български Нобелов лауреат). Внук е на първия собственик на фабрика „Арда“ – Русе. В своите спомени за онзи години, той разказва: ”… Но кой ли би искал да приеме един евреин през зимата на 1943 година. Баща ми се сети за Бойка, една от работничките в работилницата за ризи. Нейният баща беше собственик на малко стопанство в село Водица, южно от Русе. Мобилните телефони не бяха измислени, даже и обикновените бяха рядкост. Свързахме се с телеграма. Дядо Деньо хич не се поколеба и веднага се съгласи да ни даде убежище. Събрахме си парцалите, качихме се на влака и пристигнахме в Попово.

На гарата ни чакаха две каруци. Валеше ситен дъжд. След 20 километра селски пътища пристигнахме във Водица. Бяхме се намокрили до костите и изглеждахме в окаяно състояние. След години научих, че селяните много се съмнявали дали едно семейство разглезени евреи от столицата, ще оцелеят на село. Тъкмо бе построил втори етаж на къщата, дядо Деньо ни отстъпи стая и се върна да живее в колибата на партера. Село Водица се намира на 100 километра южно от Русе и на север от Делиормана. Жителите му бяха около хиляда души, включително турското население, което живееше в беднотия в турската махала.

Селото имаше три важни условия за успех: плодородна земя, богати извори на вода и трудолюбиво население. Нямаше лекар и никаква медицинска помощ. Само един лекар евреин, граждански мобилизиран, живееше в село Ковачевец, което бе на 10 километра разстояние от Водица. До там се отиваше пешачката или с каруца… Но пък имаше девет кръчми. Представихме се пред кмета на селото. Той каза: “Добре дошли в селото, аз съм тук царя и ви нареждам да свалите от дрехите си жълтите значки. Тук няма да ви ограничавам по никакъв начин. Напротив, ще се радвам да създадете познанства с местните хора и да се чувствате равноправни граждани.” В това село бяха изселени още три еврейски семейства…”

Надя Кършева от гр. Шумен – съвременник на събитията от 40-те години на миналия век споделя в статията си “Достолепното присъствие на евреите в нашия град Шумен”:

“Когато евреите си заминаваха за Израел, целият град се изсипа на гарата да ги изпрати. Това е едно от най-потресаващите неща, на които съм присъствала. Сякаш от нас си отиваше едно от най- хубавите и важни неща, които бяхме имали досега. Със заминаването им окончателно се затвори последната страница от предвоенния ни живот, който вече щеше да съществува само в сладките ни, но изпълнени с болка спомени”.

И до ден днешен има живи български евреи, които се връщат в родния си дом само в спомените. И го правят с носталгия, любов и мъка по отминалите времена. Спомнят си и за страданията, мизерията, забраните. Но те си ги спомнят и ги разказват на своите поколения, защото преди всичко са останали живи. Защото са имали късмета да се родят на българска земя и да бъдат част от народ с морал, във време, когато ценностната система е била подчинена на уважението и любовта към ближния.

д-р Тоня Иванова- уредник в Регионален Исторически Музей- Търговище