Васил Гечев Таслаков е роден на 16 март 1866 г. в гр. Троян (махала Таслаците) в семейството на Гечо Цветков Въльов-Таслаков и Дона Ангелова Балева. Чичовците му са се занимавали с търговия, баща му също. Малкият Васил учи в Троян, а след това в Свищов и София.
През февруари 1887 г. постъпва доброволец в 1-ви пехотен Софийски полк, а през септември същата година е приет във Военното училище в София, което завършва на 18 май 1889 г. с чин подпоручик.
Първоначално Таслаков е назначен в 16-и пехотен Ловчански полк, а по-късно – преместен в София. На 2 август 1892 г. е произведен в чин поручик. През същата година е приет да следва в новооткритата българска генерал-щабна академия, където през 1895 г. завършва Висшия офицерски курс. На 1 януари 1900 г. Таслаков е произведен в чин капитан. През 1905 г., след успешно издържан конкурсен изпит е изпратен в Русия, в Санкт Петербург, където следва в прочутата Николаевска академия на Генералния щаб и която успешно завършва през 1908 г. На 1 януари 1910 г. е произведен в чин майор и заема различни длъжности като генерал-щабен офицер в София, Враца, Плевен, Казанлък и Стара Загора.
В Балканската (1912-1913) и Междусъюзническата (1913) войни е началник-щаб на 1-ва бригада от 6-та пехотна Бдинска дивиция и взема участие в боевете при Милкоч, Ерклер, Лозенград, Люле Бургас, Тюрк-бей и Чаталджа, а след това и срещу „съюзниците” в района на Малашевската планина, огражден и Пехчево.
На 18 декември 1913 г. е произведен в чин подполковник. В началото на Първата световна война е командир на 35-и пехотен Врачански полк от 2-ра бригада на 6-а пехотна Бдинска дивизия. В боевете в Сърбия през 1915 г., командваният от него Врачански полк при Тимок, Зайчар, в. Алия, с. Планиница, в. Дел разбива сръбските позиции, пленява две батареи и преследва отстъпващия противник до Албанските планини.
През август 1916 г. 35-и пехотен Врачански полк е включен в състава на 3-а армия, която оперира на Доброджанския военен театър срещу руско-румънските подразделения. На 6 септември 1916 г. 35-и полк, предвождан от подполковник Таслаков заема позиция край с. Ези бей (дн. с. Паскалево), откъдето удря във фланг настъпващите към гр. Добрич руско-румънски части.
Положението на врачанци става особено тежко на 7 септември, когато полкът претърпява тежки загуби. Веригите на врачанци се топят, помощ не идва, резерви няма. Тогава подполковник Таслаков хвърля в боя „последния резерв” – себе си. На кон, под дъжд от куршуми обхожда бойната линия и поздравява храбрите си войници с… победата! С победата, в момент, когато всичко е почти загубено.
Въодушевени от примера на своя командир, двете оредели дружини на 35-и Врачански полк удържат и спират полковете на 61-ва руска пехотна дивизия, два сърбо-хърватски полка и части от 3-та руска кавалерийска дивизия, до нанасянето на фланговия удар от българската конница на генерал Колев, довел до успешния край на битката.
Готовността за саможертва на подполковник Таслаков, с цел повдигане на бойния дух на войниците, намерила място в нашата художествена литература и изобразително изкуство.
Писателят Антон Страшимиров, в книгата си „Червени страници”, пише: „ В страшния ден – 7 септември – русите плъпнали по цялата степ отначало в тънки вериги. Това било още в ранно утро. После веригите им зачестили, вървели една след друга непрекъснато и ставали все по-гъсти. Поток от гинещи хора… А към 1 часа след обед те хвърлили изведнъж поддръжките си. Така дошел пристъпа на безумието… Още малко и боят е изгубен – изгубена е, може би, България. Но тук сред веригите (на врачанци) се вестява на кон сам полковият командир ТРОЯНЕЦ. Лицето му е пръстено, липсвала е кръвта от устните му, те са попукани, но той мистично унесен, в очите му гори странен огън. Войниците сепнато дигат чела и чуват: полковият командир ги поздравява с победа. На кон е, лети под ураганен огън и ги поздравява с победа…”
Военният художник поручик Цачев пък е автор на картината „Последния резерв”, на която е изобразен подполковник Таслаков, обхождащ предните позиции на полка си и окуражаващ своите храбреци.
В боевете за защитата на гр. Добрич, влезли в историята ни като „Добричката епопея”, можем да открием няколко интересни психологични момента:
Първо – българските войници е трябвало да преодолеят пречката, че ще се бият със синовете на онези храбреци, братя руси, които сломиха турската сила, донесоха свободата на България и за които са слушали от своите бащи.
Второ – при Таслаков терзанията са били още по-големи. От една страна като руски възпитаник той изпитва топли чувства към руския народ и неговите достижения в науката, изкуството и военното дело, от друга – срещу него са преподаватели и възпитаници на същата академия, която е завършил и той, от които се е учил на военно майсторство и срещу които е трябвало като на изпит на бойното поле да приложи военните си знания.
Боевете за защитата на Добрич през 1916 г. недвусмислено показват, че любовта към отечеството се оказала по-силна от признателността към освободителите. След 9 септември 1944 г. за това първо сражение между българи и руснаци в нашата нова история дълго време не се е говори поради идеологически причини.
След боевете при с. Ези-бей Таслаков се сражава с 35-и пехотен полк при Кобадин, Дорбали, Кароли, Исакча и Хърсово, където е премината река Дунав.
На 22 януари 1917 г. в с. Фугарелинау, Добруджа Таслаков се прощава с офицерите и войниците на 35-и пехотен Врачански полк и заминава на Южния фронт с ново назначение – началник щаб на 6-а пехотна Бдинска дивизия, където взема участие в боевете при в. Перистер, Червена стена и кота 1248 при Битоля.
На 16 март 1917 г. е произведен в чин полковник. През септември същата година е назначен за командир на 3-та бригада (55-и и 56-и пехотни полкове) от 8-ма пехотна Тунджанска дивизия и заема позицията от Серес до р. Ангиста. На тази позиция смело отбива атаките на англичани и гърци, а след примирието в пълен ред отвежда полковете в Стара Загора, където ги демобилизира. Поради съкращаването на военните ни сили на 16 ноември 1918г. полковник Таслаков преминава в запаса. За бойните си подвизи е награждаван с 3 български и 3 чуждестранни ордена за храброст (турски, германски и австро-унгарски).
Малко известен факт е, че сред ранените при атентата в църквата „Св. Неделя” в София, извършен от БКП на 16 април 1925 г. е и генерал-щабен полковник от запаса Васил Таслаков. Така този герой, останал невредим в три войни, за малко не загинал в столицата на мирна България.
През 1930 г. излиза от печат написаната от Таслаков книга „35 пехотен врачански полк във всеобщата европейска война през 1915-1918 г.”, която има за цел както да увековечи бойните дела на врачанци, така и с добитите суми от продажбата й да подсили фонда за построяването на паметник на героите – врачанци. („Лъвчето” до старата ж.п. гара)
През 1931 г. Таслаков написва и студията „Моралните сили в боя”, която през 1932 г. остава непубликувана, поради многото критични бележки към командния състав през Междусъюзническата война. (Тази студия беше публикувана през 2004 г. благодарение на усилията на ст.н.с.д-р Николай Кюркчиев – правнук на полковник Таслаков ). В нея между другото Таслаков пише: „Войната е чувство, дейност, войната е саможертва” и още: „Най-силно въздействие на войника ще упражни старшият началник с примера си, със своя висок авторитет, ако разбира се е могъл да го създаде и ако умело улови момента за проява.”
Полковник Таслаков умира на 14 ноември 1933 г. в София.
През 1938 г. вестник „Читалищно дело” съобщава на врачани, че: „е възложено на скулптора Сл. Йоцов да изработи за два големи портали при входовете на казармата във Враца, като на централния вход на казармата ще бъдат поставени и бюстовете на водачите на 35-и полк полковниците Таслаков и Бошнаков”.
В чест и памет на полковник Таслаков, с министерска заповед 2191 (обн. В. ДВ от 27.06.1942 г.), с. Бахар кьой е преименувано на Полковник-Таслаково.
