В края на месец юни 1903 г., всички чети в Одринска Тракия се стичат към местността “Петрова нива” в пазвите на Странджа планина, над река Велека – на един час път пеша от с. Стоилово и на 12 км на изток от с. Звездец, Малкотърновско.
Още на 10 юни, Михаил Герджиков, Лазар Маджаров, кап. Стамат Икономов и др. заминават през Гергебунарския пункт (с. Росеново) за вътрешността, за да подготвят и организират конгреса.
Войводата Георги Кондолов и четата му са на изчаквателни позиции от два дни преди конгреса на връх “Свети Илия” край Стоилово.
Кръстьо Българията повежда делегати и четници от с. Аланкайряк (дн. Ясна поляна). Тук са Васил Пасков, Вельо Думев, Димитър Катерински, Атанас Разбойников, Христо Караманджуков, Христо Силянов, Димо Янков, Димо Аянов, Георги х. Анастасов. С тях има много интелигентни хора, които за първи път отиват нелегално в поробена Тракия. Между тях е и двадесет и две годишния учител, начинаещ поет Мирчо Славов от Карнобат – бъдещият писател, написал книгата “По хълмовете на Странджа”, с псевдоним Милко Неволин – б.а.
Четата преминава границата свободно за изненада на мнозина, които предполагат, че ще се натъкнат на засилени патрули. Пристигат на “Петрова нива” един ден преди конгреса.
Там заварват всички чети, разположени на околните хълмове с приповдигнато настроение и за охрана на района.
Конгресът на Петрова нива е конгрес на Одрински революционен окръг и се провежда от 28 до 30 юни 1903 г.
На конгреса присъстват над 300 души делегати и гости: войводи, четници, легални деятели, членове на смъртни дружини и др.
Конгресът е открит на 28 юни в 2 часа след обяд, от Михаил Герджиков, подвижен член на Одринския окръжен комитет и ревизор на ЦК на Вътрешната организация за Одринско. След като отдават почит към паметта на загиналия ръководител на организацията Гоце Делчев, официалните делегати – 47 души, избират ръководство на конгреса – Васил Пасков (член на ЦК на Вътрешната организация) – председател, Велко Думев (председател на Одринския окръжен революционен комитет) – подпредседател, Христо Силянов и Атанас Разбойников – секретари. Голямото мнозинство от делегатите са от Малкотърновска околия, което говори за подготовката на въстанието там. Много райони и околии в Одринско не са застъпени с представител, а от областта западно от р. Марица има един единствен делегат – Христо Караманджуков от Ахъчелибийска (Смолянска) околия. Непосредствено след Конгреса на Петрова нива там се провежда Родопския конгрес.
Първият въпрос от дневния ред е да се вдигне ли въстание или не? Изтъкнати са съображения за и против. Но в крайна сметка конгресът се солидаризира със солунското решение и взема решение за вдигане на въстание, като датата ще бъде определена по-късно от боевото тяло. Единственият делегат, който се обявява против въстанието – Димитър Катерински е поканен да напусне конгреса, което той прави. За странджанските българи връщане назад няма.
Въз основа на докладите на отделните райони и на изработения общ план на въстаническите действия Одрински революционен окръг е разпределен на пет района:
– I Малкотърновски-Лозенградски-Бунархисарски;
– II Чокенски (Одрински);
– III Мустафапашански (дн. Свиленградскси);
– IV Гюмюрджинско-Дедеагачки (дн. Камотини-Александруполис);
– V Ахъчелибийско-Скеченски (дн. Смолянско-Ксантийски).
Делегатите избират Главното ръководно боево тяло (щаба) да координира и направлява общите действия на отделните райони по време на въстанието в състав – младият Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и кап. Стамат Икономов.
За осигуряване на материалната помощ за въстанието е избрано Представително тяло (Задгранично бюро) от трима души: Павел Ковачев е избран за представител на Одринско при задграничното представителство в София, Васил Пасков – за интендант на окръга със седалище в Бургас, а Велко Думев за представител в Пловдив. За пунктов началник в Аланкайряк (дн. Ясна поляна) е определен Георги п. Аянов, със задача да приема и пренасочва закупеното оръжие, бомби и др. – написал по-късно (1939 г.) книгата “Малко Търново и неговата покрайнина”, където подробно разглежда революционната дейност в района – б.а.
За оказване на навременна медицинска помощ на въстаниците е създадена подвижна санитарна дружина. Санитарното дело е възложено на фелдшера подофицер Димитър Христакиев Дичев със седалище около с. Магелово (дн. Йешилдже – Турция) I-ви въстанически район в Малкотърновско, Лозенградско и Бунархисарско..
Районите са подразделени на участъци. Въстанието се ограничава само в Малкотърновския район, защото другите са неподготвени и проникнати от афери.
Конгресът определя войводите по участъци:
Георги Кондолов – началник на въстаническите сили в щаба на Преображенското въстание. Войвода на 9-ти Паспаловски участък на Първи Лозенградски-Малкотърновски-Бунархисарски въстанически район.
Стоян Петров – войвода на 2-ри Велички (Бунархисарски) участък на Първи въстанически район. А Димитър Ташев е избран за подвойвода на Велишкия участък.
Лазо Лазов – войвода на 10-ти Дерекьойски участък на Първи въстанически район.
Коста П. Калканджиев – войвода на 1-ви Пенешки участък на Първи въстанически район.
Дико Джелебов – войвода на 8-ми Стоиловски участък на Първи въстанически район.
Георги Костадиев – подвойвода на 7-ми Кладарски участък на Първи въстанически район.
Пеньо Шиваров – войвода на 6-ти Граматиковски участък на Първи въстанически район.
Киро Д. Узунов – войвода на 5-ти Гьоктепенски участък (Звездец) на Първи въстанически район. А Йордан Г. Мешков е секретар при войводата Киро Узунов.
Стоян Камилски (Стоян Вълчев Махеров-Камилски) – войвода на 3-ти Цикнихорски участък на Първи въстанически район. А Жеко Вълчев Джелебов е избран за подвойвода на Цикнихорския участък.
Янко Стоянов – войвода на 12-ти Лозенградски участък (Тастепенски-севернолозенградски участък) на Първи въстанически район. А Косто Тенишев – Лютий е избран за подвойвода на Тастепенския участък.
Яни Попов – войвода на 12-ти Лозенградски участък (южния полски участък) на Първи въстанически район.
Кръстьо Българията – вКръстьо Българиятаойвода на 11-ти Одрински участък (Чокенски) на Втори въстанически район. А Петър П. Чолаков е избран за подвойвода на Чокенския участък.
Цено Куртев – участник в четата на Михаил Герджиков за атентата при жп гара Синекли. Избран за войвода на 4-ти Инеадски участък (източен-черноморски участък – с. Маджура, Резово, Инияда) Първи въстанически район. А Петко Зидаров (Хашлака) е избран за подвойвода на Иниадския участък.
Петър Ангелов – участник в четата на М. Герджиков. Избран за войвода на Пиргополски (североизточен) участък.
Димитър Халачев – участник в четата на М. Герджиковза атентата на жп гара Синекли. Избран за войвода на Кладарския участък (с. Сливарово). А Георги Костадиев е избран за подвойвода на Кладарския участък (Сливаровски участък).
Всичките тези самоотвержени борци ръководят отделните чети и съставляват боевото тяло в Странджа планина. Четите разпределени по този начин организират селската маса, обучават неопитните във военно изкуство, основават комитети там, където още няма. Турското правителство е уведомено за това, то знае че Странджа планина е леговище на непокорни раи, които нарушават обществения ред, но не ги преследват постоянно, а само епизодично ги атакуват.
Но от друга страна пък, не искат и да повярват, че по цяла Странджа, на едно разстояние от 20 часа път пеша от столицата Цариград, българите ще се осмелят да се борят против царщината. Това поведение на турското правителство донякъде улеснява четите и те неуморно кръстосват селата и чифлиците.
Аскерът и жандармите изпълняват заповедите по обезоръжаването на населението и вкарват в кауша (затвора) заподозрените в революционната борба. Тази мярка не успява до край, защото населението се възпротивява и не дава оръжието си, а и още повече от страха, че нарушителите или подкупниците за това ги очаква смъртно наказание от четите. Нарежданията и действията на четите или на техните началници са заповед за населението.
През последния ден на конгреса, едно войсково отделение, идващо от Гьоктепе (дн. Звездец) за Малко Търново, се натъква на охраната на четата на войводите Лазо Лазов и Яни Попов и в завързалото се сражение, което продължава един час падат убити двама турски аскери и един е ранен.
След закриване на конгреса, воеводите повеждат четите си към новите им участъци. Тия бойни групи са обновени: попълнени с нови хора, мнозина от старите им бойци са прехвърлени от една чета в друга.
Преображенското въстание (1903 г.) е последното въоръжено въстание на България, на българския народ срещу Османската империя.
