Пенчо Славейков е български поет, който, благодарение на новаторството си, успешно европеизира родната литература, освобождава я от обществени ангажименти и я издига на едно по–високо ниво. Неговото творчество е често неразбирано от мнозина, но то неминуемо осъществява естетически прелом в българската литература, модернизирайки я благополучно.
Пенчо Петков Славейков е син на известния български възрожденски писател и журналист, а след Освобождението и политически деец Петко Рачов Славейков. Роден е в Трявна на 27 април 1866 година, където учи в местното училище, но достига само до 2 клас, защото цялото му семейство се премества в Стара Загора през 1875 година. След това сменя още училища в Сливен, Търново и София, а гимназия завършва в Пловдив.
1884 година се оказва преломна за живота на поета. Тогава е замръзването му върху леда на река Марица, което води до разболяване от паралич. Макар този нещастен случай да го оставя инвалид за цял живот, именно след него Славейков израства и се превръща в поет от световна величина. Болката и страданието не го надвиват, а напротив – усъвършенстват личността му. Според Славейков именно тези състояния на духа правят човека свръхчовек, те помагат да овладееш Битието, да откриваш тайните на познанието, да постигнеш духовно спасение.
Четири години по–късно излиза първата стихосбирка на Пенчо Славейков – „Момини сълзи”, за която в едно писмо Вазов му пише, че в нея „блика струя от нова, игрива и нежна поезия”. Въпреки това младият поет е недоволен от първата си лирическа книжка и полага
Развитието на индивидуалиста Славейков продължава когато отива да учи философия в Лайпциг през 1892 година. Именно това заминаване оказва голямо влияние на неговото творчество. Запознавайки се със западните философски течение и по-специално с тези на Хайнрих Хайне и Фридрих Ницше, Славейков доусъвършенства идеята си за самотния, но извисен духовно човек (свръхчовек). По време на този престой Славейков написва едни от най-запомнящите се свои епически стихове „Ралица”, „Бойко” и „Неразделни”, които биват събрани в книгата „Епически песни”. Започва и епопеята „Кървава песен”, която пише през целия си живот. усилия да я изземе от пазара и да я унищожи.
През същата година става член на кръга „Мисъл”, който е първият цялостен естетически кръг в България, чийто вдъхновител и основоположник неоспоримо е Славейков. Естетиката на кръга се доближава много до тази на борбения поет, затова той сътрудничи от първата до последната годишнина на изданието. В същия този период е директор на Народния театър и Народната библиотека. Може да се каже, че творчеството му именно тогава достига своя връх. Излиза от печат лирическата книга „Сън за щастие” (1906), която е съвкупност от миниатюри, акцентиращи върху покоя, тишината и красотата. Четири години по–късно се появява поетическият му сборник „На острова на блажените”.
През 1911 година е командирован в чужбина, за да изучи библиотечното дело. Заминава за Цариград, Атина и Рим, където получава съобщение от новия министър на просветата да прекъсне командировката и да се завърне в България. През юли е уволнен от длъжността директор на Народната библиотека. През август отново заминава за чужбина. Първоначално остава в Швейцария, но окончателно се установява в Рим, където започва усилена работа върху „Кървава песен” и по–специално третата й част, която за жалост е издадена след смъртта му през 1912 година. Пенчо Славейков е номиниран за Нобелова награда за литература, но именно кончината му става причина така и да не бъде отличен от Кралската шведска академия на науките.
Макар да е далеч от България, сърцето му е в родината, защото през 1903 година среща Мара Белчева и до края на живота си поддържа нежни чувства с нея. Въпреки че поетът има недъзи, а тя е една от най–желаните и красиви жени в страната, любовта им е далеч по–дълбока от условностите на физическото привличане. Последната година от живота на големия писател прекарват в Италия, край езерото Комо, където намира това спокойствие и разбирателство, което така ужасно му липсва в родната България. Те безспорно са една от най–известните двойки в историята на българската литература.
Пенчо Славейков е един от големите български интелектуалци. Творчеството му е необятно, обхващащо от реалистични поеми с граждански мотиви до дълбоко философски и индивидуалистични творби.
Несъмнено е поетът с жреческа мисия, защото успява да модернизира повече от успешно българската литература. Макар да умира неразбран от читатели и критика, творчеството му безспорно повлиява върху българската душевност.
Елена Гиздавкова
bulgarianhistory.org