На днешния 5 февруари през 1889 година Княз Фердинанд I дава разрешение на Военното министерство за закупуване на първите картечници за Българската армия.
Картечницата обаче се приема официално на въоръжение в българската армия през 1908 година. За нуждите на армията е закупена системата „Максим-Шпандау“ .
Картечницата система „Максим-Шпандау“ е производство на германската оръжейна и амуниционна фабрика Шпандау в Берлин и има теоретична скорострелност 500 изстр./мин., а бойната е 400 изстр./мин. Системата е с водно охлаждане с вместимост на охладителя 4 L вода, като без добавка на вода може да произведе до 3000 изстрела без смяна на цевта.
Картечницата с охладителя тежи 22 кг., а с лафета – 46,5 кг. Лентата е за 250 патрона. Образецът от 1904 г. е на лафет шейна, а този от 1909 г. е с лафет тринога. Доставени са общо 232 такива картечници за въоръжаване на картечните роти на пехотните и кавалерийските полкове.
За пренасяне на пълния комплект от принадлежности на картечницата „Максим-Шпандау“ са били необходими 6 товарни коня. В него влизат 4 запасни цеви и 30 сандъчета с боеприпаси.
След преминаване на специални тестове според изискванията на български военни специалисти, през 1908 г. започват да се доставят и тежките картечници „Максим“. Тяхната бойна скорострелност е 250-300 изстрела в минута. Вносът им се увеличава чувствително през 1911 г., когато е регистрирана крупна доставка, състояща се от 88 картечници и 72 щита за постъпващите на въоръжение в пехотата.
Това позволява да се сформират 36 тежкокартечни групи, придадени към пехотните полкове и кавалерийските бригади. Всяка от тях разполага с по 4 до 6 картечници.
За картечната рота на всеки пехотен полк се предвиждат 24 товарни коня, носещи 24 товара патрони. За всяка картечница са се полагали по 36 000 патрона.
Съгласно Наставлението за мобилизация, останалите количества боеприпаси се съхраняват в софийския и шуменския огнестрелни складове. През 1905 – 1910 г. при стрелковата подготовка вече се набляга и на обучението с картечниците.
За усвояването и бойното им използване се създават необходимите устави и наставления. По това време те са се възприемали от командването на БА като „пехотна артилерия“.
След Първата световна война българската армия е обезоръжена и голяма част от нейните оръжия и боеприпаси са отнети включително и 5000 картечници.
През 1924 г. българският изобретател капитан Христо Николов прави първия си модел на лека картечница. При изпитанието през 1927 г. комисията констатира, че е съвсем нов затворът, който е много опростен.
На 26.10.1927 получава патент 1167 за „Лека картечница“ и три години по-късно международно признание с английски, немски и чешки патенти. Картечницата не се произвежда серийно, но образец от 1939 година се намира в Националния военно-исторически музей – София.
След Втората световна война в България се организира производството на оръжие основно за мотострелковите части. В Арсенал – Казанлък се произвеждат различни видове лицензни леки картечници 5,56х45, 7,62х39 и други, като ръчни и за използване в бронетанковата техника.
