Ако попитате средностатистическия българин какво е висшето образование, най-вероятният отговор ще е: „Нещо, което децата ти трябва да имат, за да не кажат хората, че сте прости“ Това е първият парадокс. Висшето образование у нас е по-скоро социален белег, отколкото интелектуално постижение, до колкото може да се брои за интелектуално. Тъй де, като си толкова интелектуален де са ти парите?!Интелектуалеца у нас и символ на бедност, ама да имаш „вишо си е друга работа. Нещо като зестра.
Теоретично, висшето образование е място, където младият ум се изостря, кристализира и натрупва знания, с които да гради бъдещето си. На практика, в България това често е място, където младото тяло се научава да пие кафе по седем часа сутринта, да се оправя с три предмета и една сесия, да носи на секс и на пиене и да развива умения, как да мине тънко на изпит. Тука иновацията взема необятни измерения. И всичко това е докато се превземе заветния връх- дипломата. Неизменният градивен елемент на всеки български дом.
Рамкирана, на видно място, тя е доказателство пред рода и съседи, че „детето ти за нещо става“. Това ,че „нещото“ често е „специалист по преписване“ е детайл, за който не се говори на глас. Дипломата е като магическият щит, който те пази от въпроса: „И какво, ще си цял живот- сервитьор?“ Отговорът, разбира се, е: „Не, аз имам вишо“, което може да се окаже, че един ден Ще бъдеш сервитьор но с диплома.“
Ами знанията? О, те са ключови. Например, знанието, че „Блага сума, железни врати отваря“. Философия на преживяването. Студентът научава, че има различни видове преподаватели: Такива които гледат да им се махнеш от главата, такива, който те „гледат в ръцете“,и степента на знание се осчетоводява по някакви техни таблици и такива, който изпитва по конспекта и „не цепят басма“ никому. Колкото имаш под косата- толкова в книжката. Те са като Елдордо – всички знаят, че съществува, но малцина са го виждали.
И все пак, има ли висшето образование почва у нас? Почвата е плодородна, но малко странна. От една страна, имаме университети с традиция, които произвеждат блестящи специалисти, които веднага след дипломирането си заминават да правят блестящи кариери в чужбина. Това е един вид схема за експорт на интелигенция – ние я отглеждаме, останалият свят я ползва. Патриотично и в същото време тъжно.
От друга страна, имаме и „фабрики за дипломи“, където образованието е по-скоро формалност, вид продължителен курс за запознанства и набавяне на необходимите книжа. В тези заведения образователният процес прилича на сделка: ти плащаш таксите и отделяш време, а университетът ти дава документ, удостоверяващ, че си отделил времето и си платил таксите. Хармония.
Така че, да обобщим: Висшето образование у нас е живописен хаос. То има почва, но тази почва понякога е блатиста, наторена със спомен от соца и нахвърляна със семена от европейски проекти.
И въпреки всичко, то продължава да съществува. Защото дори и да не ти трябва за работата, то безспорно ти трябва, за да можеш да спориш на равни начала с лелката от третия етаж, която твърди, че нейният син, „инжeнера“, е по-умен от твоето дете, което „само рисува някви фигурки на компютъра“.
В крайна сметка, може би висшето образование у нас не е въпрос на знания, а на издръжливост. И ако успееш да го преживееш с усмивка и малко остатъчна мъдрост, то вероятно си струва. Или поне дипломата на стената си струва рамката.
Йордан МИНЧЕВ
