Това което ви предлагам не е нито роман, нито някакъв друг литературен жанр. Това е хроника на времето в което живеем написана на подходящо място от неподходящия човек.
Кураж да направя това ми дадоха нашите политици, да пази Господ мандата им и провери прокурор делата им. След като хора родени за кафеджии се занимават с политика , защо и един кафеджия да не се занимава с писане. Чунким голяма работа. Още повече, че ако трябва честно да си го кажем, аз не съм писател. Само отразявам настроенията породени от пресата или скудоумни изказвания на политици, сред тези които са ги избрали.
Тази книга може да се каже, че е плод на авторски колектив: Данко, българския печат, политиците и постоянната клиентела в кафенето. Така, че ако имате оплаквания…Ще се запитате, защо точно в кафенето. Кафенето за българина е нещо доста специално. То няма нищо общо с виенските кафенета в които звучат валсовете на Йохан Щраус и фамилия, обсъждат се светските новини и се похапват тортички. Българското кафене е един своеобразен парламент още от време оно.
Той, Дядо Вазов го е написал. „….Няколко деня след това произшествие Ганковото кафене отрано, както винаги, пълно с посетители, гърмеше и димеше. То беше сборният пункт и на стари, и на млади и там се разискваха общинските въпроси, и възточният, и всичката вътрешна и външна политика на Европа. Един малък парламент”. Да се е променило нещо от тогава до сега? Акъла ни е все същия.. Това е то българското кафене, само че вместо Вазовите чичовци, днес световните, държавни и общински въпроси тук решават нашите си, кварталните чичовци.
Плавния преход към пазарна икономика даде доста възможности на хора родени за политици да се упражняват в тази дейност именно тук- в кафенето. Разликата между тях и някои от политиците или висши държавни чиновници, е тая, че те не са на заплата, макар че според финансовият експерт на кафенето, бай Станчо, и тая на политиците не била лесна, защото да крадеш в такива мащаби и с такъв размах трябвало доста усилия.
Може и да е прав, аз политик не съм бил. Аз съм прост кафеджия, които по цял ден прави кафета и прилежно записва събитията които се случват и коментират. Напълнил съм две тетрадки с неща от тоя род и четири с вересии. Защото единия чар на българското кафене е в това, че тук него можещ да си пиеш кафето и на “тефтер”, както казва клиентелата. Нещо непознато във Виена, например. За разлика от Ганковото кафене, в Данковото кафене темите за разговор далеч надхвърлят предела на политическите пристрастия и световната икономика.
Тук се обсъждат и решават и битови проблеми. Като тия, как да успиш електромер с магнитче, как да се появят бели петна в паметта на касовия апарат посредством фризер, как се прави мешана туршия от бракувани на пазара зеленчуци или как да си вържеш кабелна телевизия от съседа, без оператора да разбере. Освен това в кафенето можеш да научиш и далеч по сериозни неща.
Например какво са си казали коалиционните ортаци г-н Кобурготски и Ахмед ага кога са се срещнали на четири очи или по каква точно схема Вальо Топлото е източил “Топлофикацията”. С подробности за които от следствието и хабер си нямат. И как да не опишеш всичко това?
Ако не за друго, то поне да остане за поколенията, които със сигурност ще задават въпроса: Как може за толкова кратко време, да направите толкова много глупости. Мисля, че моите записки ще дадат адекватен отговор.
Или що годе приемлив. А за да се уверите в това, вземете, че я прочетете тая книга. В Данковото кафене, на чаша кафе. Тъй де, и аз семейство храня, да не си мислите че от писане се печели.
Следва продължение
